Бек се усмихна с израз на превъзходство.
— Не е така — каза той. — Те поначало са планирали тази засада. Това е бил смисълът на обаждането. Доста добра импровизация от тяхна страна. Номерът с отвличането се е провалил, затова са сменили тактиката. Оставили са Куклата да ни насочи към тях. За да стане това, което стана.
Аз кимнах бавно, сякаш от уважение към неговото становище. Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него. Аз лично съм го пробвал на три пъти в армията и винаги ми е вършил работа.
— Куклата беше ли в течение какво се планира за тази вечер? — запитах аз.
— Да — отвърна той. — Вчера го обсъждахме. В подробности. Когато ни завари да си говорим в офиса.
— Значи той ви е вкарал в клопка.
— Да — повтори той. — Снощи е заключил офиса, тръгнал е от Портланд и е дошъл чак дотук, за да ни причака заедно с тях. Съобщил им е кой точно ще дойде, къде и кога.
Не казах нищо. Изведнъж се сетих за колата на Куклата. Беше на по-малко от два километра от офиса на Бек. Казах си, че може би трябваше да я скрия някъде по-далеч.
— Остава обаче големият въпрос — продължи Бек. — Дали е бил само Куклата?
— Или?
Той замълча. Помисли и вдигна рамене.
— Или някой от останалите, които работят с него.
Тези, над които нямаш власт, помислих си аз. Хората на Куин.
— Или всичките заедно — добави той.
После Бек отново потъна в размисъл; още петдесет-шейсет километра пътувахме мълчаливо. Проговори чак когато се качихме обратно на М-95 покрай Бостън и поехме на север.
— Дюк е мъртъв — каза той.
— Много съжалявам — отвърнах. А си помислих: Ето, почва се!
— Толкова отдавна се знаем с него.
Не казах нищо.
— Ще трябва ти да го замениш — рече той. — Нужен ми е човек. Веднага Някой, на когото да разчитам. А засега ти доста добре се представяш.
— Това повишение ли е? — запитах.
— Заслужи си го.
— Началник на охраната?
— Поне временно — каза той. — Ако искаш, може и постоянно.
— Знам ли? — измърморих аз.
— Не забравяй какво знам аз — каза той. — Ти си ми в ръцете.
Помълчах около минута.
— Смяташ ли да ми платиш скоро? — запитах.
— Ще си получиш петте бона плюс заплатата на Дюк.
— Ще ми е нужна повече информация — казах аз. — Не мога да ти бъда от помощ, ако самият аз нищо не знам.
Бек кимна.
— Утре — каза той. — Утре ще говорим.
После отново утихна. Когато го погледнах, спеше на седалката до мен. Сигурно беше изтощен от преживяния шок. Явно бе решил, че целият му свят се разпада. Аз с последни сили държах очите си отворени, за да не излетим с колата от шосето. В съзнанието ми се въртеше споменът за нещо, които бях чел за британската армия в Индия по времето на махараджите, когато империята е била в своя зенит. Тогава за нисшите офицерски чинове е имало отделна столова. Младите офицери се хранели заедно, стегнати в парадните си униформи, и обсъждали шансовете си за повишение. Такива обаче на практика нямало, освен при внезапна смърт на по-висш офицер. Грабвай пагоните на покойника — такова било правилото. Затова те вдигали кристалните си чаши с френско вино и пиели наздравица за кървави войни и смъртоносни болести, доколкото нечия внезапна смърт някъде нагоре по командната верига била единствената им възможност да се доберат до заветното повишение. Малко жестоко, но пък в армията винаги е било така.
Докарах колата до брега на Мейн изцяло на автопилот. Не помнех нищичко от пътуването. Бях вцепенен от изтощение. Цялото тяло ме болеше. Поли се дотътри да ни отвори портата. Сигурно го бяхме вдигнали от леглото. Дълго и злобно се взира в мен. Оставих Бек пред входната врата и закарах колата в гаража. Скрих за всеки случай глока и резервните пълнители и минах през задната врата откъм кухнята. Металният детектор бипна от ключовете. Аз ги пуснах на масата. Бях гладен, но и прекалено уморен, за да седна тепърва да ям. Качих се до стаята си по стълбите и се стоварих на леглото. Заспал съм както си бях — с дрехите, обувките и палтото.
След шест часа се събудих от бурята. По прозореца косо биеше дъжд. Надигнах се в просъница от леглото и станах, за да погледна навън. Небето беше оловно сиво, с надвиснали плътни облаци; огромни вълни се блъскаха в брега. Бели, разпенени гребени се виждаха на километър навътре. Птиците се бяха скрили. Беше девет сутринта. Ден четиринайсети, петък. Легнах си обратно в леглото, загледах се в тавана и прехвърлих в съзнанието си последните седемдесет и два часа от сутринта на ден единайсети, когато Дъфи ми изложи своя план от седем точки. Първо, второ и трето: да се пазя, да се пазя и пак да се пазя. По тази линия се справях, общо взето, добре. Във всеки случай бях още жив. Четвърто: да намеря Териса Даниъл. Тук напредък нямаше. Пето: да открия улики срещу Бек. Такива също нямаше. Нищо. Нищичко. Аз дори не го бях видял да извърши нещо нередно, ако не се брои притежаването на превозно средство с фалшиви номера, както и пренасянето на чанта с огнестрелни оръжия, които се считаха за незаконни във всичките четири щата, на чиято територия се бяхме движили. Шесто: да намеря Куин. Тук също нямах с какво да се похваля. Седмо: да се измитам. Последното щеше да се наложи да почака. После Дъфи ме бе целунала по бузата. Устните й бяха оставили пудра захар по кожата ми.