— Свободно, сержант — казах накрая.
Тя ми подаде своето копие от заповедта за назначение и служебното си досие. Една от тези папки, известни в армията като лично служебно дело. В тях се съдържа всичко, което е нужно да се знае за всеки един. Оставих я да стои в поза „свободно“ пред мен, докато прочетох досието й — нещо също грубо само по себе си, но тук поне нямах избор. В кабинета ми нямаше стол за посетители. В онези години такъв се полагаше само на висши офицери от полковник нагоре. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с ръце, кръстосани на гърба, заковала поглед в една точка на две педи над главата ми.
Досието й беше впечатляващо. Вършила бе от всичко по малко и с всяко нещо се бе справяла блестящо. Стрелец от висш разред, владеене на различни бойни умения, изключителен коефициент на разкриваемост на престъпления, довел до огромен брой арести. Беше родена за водач и си бе издействала бързо повишение. Бе убила двама души при изпълнение на служебния си дълг — единия с огнестрелно оръжие, другия с голи ръце. И при двата случая бе установено, че е действала правомерно. Истинска изгряваща звезда. В това нямаше съмнение. Казах си, че този, който бе взел решението да я прехвърли при мен, е смятал, че ми прави голям комплимент.
— Добре дошла в екипа — казах.
— Сър! Благодаря, сър — отвърна тя с поглед, прикован някъде над главата ми.
— Я остави тия глупости — заповядах аз. — Няма опасност да се изпаря, ако ме погледнеш, а освен това мисля, че и едно „сър“ при обръщение е твърде много, да не говорим за две.
— Дадено — кимна тя. Явно бързо схващаше. От този момент, чак до края на живота си нито веднъж не ми каза сър.
— Искаш ли да нагазим направо в дълбокото? — запитах.
Тя кимна.
— То се знае.
Отворих с трясък едно метално чекмедже, извадих тънка папчица и я плъзнах през бюрото към нея. Тя не погледна какво има вътре. Стоеше насреща ми, стиснала в ръка папката до шева на панталона си, и чакаше.
— На изпитателния полигон в Абърдийн, Мериленд — започнах аз, — има един дизайнер на оръжейни системи, който се държи някак особено. Получихме поверителен сигнал от наш човек там, подозира че може да е замесен в шпионаж. Според мен става дума по-скоро за изнудване. Разследването може да отнеме много време и да засегне доста хора.
— Няма проблем — каза Доминик.
Та тя, сержант Кол, беше главната причина, поради която не избягах през оная широко разтворена, неохранявана порта.
Вместо това се върнах в къщата и дълго стоях под горещия душ. Никой не иска да го изкарат на очна ставка, когато е гол, мокър и уязвим, но на мен не ми пукаше. Беше ме обзел някакъв фатализъм. Каквото е писано да става, ще стане. Като привърших, се увих в една кърпа и слязох на долния етаж, за да потърся стаята на Дюк. Задигнах още един комплект от дрехите му. Облякох ги и си сложих собствените обувки и палто. После се върнах в кухнята да чакам. Кухнята ми се стори още по-топла и закътана след дъжда и блъскащите се вълни отвън. Беше като убежище. Готвачката също беше там и правеше нещо с някакво пиле.
— Имаш ли кафе? — запитах.
Тя поклати глава.
— Защо?
— Защото има кофеин.
Аз я изгледах в тила.
— Че тъкмо това му е хубавото! — казах. — То и в чая също има кофеин, а съм те виждал да правиш чай.
— В чая има танин — каза тя.
— И кофеин — поправих я аз.
— Ами пий чай тогава — каза тя.
Огледах се. На плота имаше дървено блокче, от което под ъгъл с дръжките нагоре стърчаха разнокалибрени ножове. Имаше и бутилки и чаши. Предположих, че под мивката има почистващи препарати. Може би и малко белина. Достатъчно импровизирани оръжия за ръкопашен бой. Ако Бек имаше дори и най-малки задръжки, за да не стреля в затворено помещение, можеше и да се отърва. Почти сигурно щях да го обезвредя, преди той да е обезвредил мен.
— Значи кафе ти се е допило? — обади се готвачката. — Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Да — отвърнах аз. — Точно това.
— Че защо не си поискаш?
— Ама аз нали си поисках!
— Не, ти просто запита дали има — каза тя. — Не е същото.
— Ще ми направиш ли кафе? — попитах. — Моля ти се!
— Къде изчезна мистър Дюк?
Поколебах се. Може пък да беше влюбена в него и да бе искала да се оженят, като в старите филми, където готвачката се жени за иконома и двамата живеят щастливо до дълбоки старини.
— Беше убит — казах накрая.
— Снощи ли?
Кимнах.
— При засада.
— Къде?
— В Кънектикът.
— Е, добре — каза тя. — Ще ти направя кафе тогава.
И пусна машината. Наблюдавах я, за да видя откъде вади нещата. Филтрите бяха в шкафа до книжните салфетки, самото кафе — във фризера. Машината беше стара и мудна. Издаваше силни, но колебливи гъргорещи звуци. Като прибавим барабаненето на дъжда по прозорците и грохота на вълните отвън, нищо чудно, че не бях чул кадилака да се връща. Затова пък чух задната врата да се отваря и видях как Елизабет Бек нахълта в кухнята, следвана от Ричард. Бек беше последен. И тримата се движеха със задъханата възбуденост на хора, които са претичали кратко разстояние през проливен дъжд.