— И прави червена точка?
Той кимна. Усмихна се.
— Никой не иска да му светнат с такава червена точица в окото, повярвай ми.
— Скъпо ли е?
— Всъщност, не. Около двеста долара.
— С колко увеличава теглото на пистолета?
— Със сто и четирийсет грама.
— Откъм дулото, нали?
— Всъщност това дори е полезно. Ограничава ритането на цевта нагоре при стрелба. Устройството тежи около тринайсет процента от общата маса на пистолета. С фенерчето малко повече, разбира се. Общо кило и двеста, кажи го и триста. Пак е доста по-малко от твоите два колта. Те по колко бяха, кило седемстотин и шейсет грама, нали?
— Празни — казах аз. — Доста повече, ако вътре има шест патрона. Аз моите ще си ги получа ли обратно?
— Прибрал съм ги — отвърна той. — Ще си ги получиш, като му дойде времето.
— Благодаря — казах аз.
— Не искаш ли да пробваш лазера?
— И без него ще се оправя.
Той отново кимна.
— Твоя работа. Искам най-добрата охрана, това е.
— Не се бой — казах аз.
— Трябва да излизам — каза той. — Сам. Имам среща.
— Не искаш ли да те закарам?
— Срещата ми е от тези, на които ходя сам. Ти стой тук. После ще говорим. А сега се премести в стаята на Дюк, ясно? Обичам охраната да ми е по-наблизо, като спя.
Сложих празните пълнители в другия си джоб.
— Ясно — казах.
Той ме заобиколи, излезе в коридора и забърза към кухнята.
Такива резки промени в душевното състояние могат да изкарат човека от равновесие. Колкото бях напрегнат в началото на разговора, толкова озадачен се чувствах в края му. Отидох в предната част на къщата и се загледах през един от прозорците към двора. Видях как кадилакът потегли плавно от кръга и се насочи през проливния дъжд към портата. Поли се подаде от портиерната. Явно го бяха оставили там на връщане от закуска. Вероятно Бек бе карал сам по алеята за коли. Или Ричард, или Елизабет. Поли отвори вратата. Кадилакът се плъзна през нея и изчезна зад пелената от дъжд и мъгла. Поли затвори след него. Беше си наметнал дъждобран с размерите на цирков купол.
Размърдах се и тръгнах из къщата да търся Ричард. Той не можеше да се преструва. По погледа му щях да отгатна всичко. Беше още в кухнята и си пиеше кафето.
— Тази сутрин разхожда ли се по брега? — запитах аз.
Зададох въпроса невинно приятелски, сякаш се чудех какво да кажа от любезност. Ако имаше да крие нещо, веднага щях да го усетя. Щеше да се зачерви, да наведе глава, да почне да заеква и да пристъпва от крак на крак. Но той беше абсолютно спокоен и отговори, като ме гледаше право в очите.
— Ти луд ли си? Не видя ли какво е времето?
Кимнах.
— Доста лошо.
— Напускам колежа — каза той.
— Защо?
— Заради снощи. Заради засадата. Ония типове от Кънектикът са още на свобода. Опасно е да се връщам. Ще поостана тук.
— Няма ли да ти е мъчно?
Той поклати глава.
— И без това само си губех времето.
Извърнах поглед встрани. Законът за непредвидените последствия. Току-що бях провалил образованието на един младеж. Може би и живота му. Готвех се да изпратя баща му в затвора. Или изобщо да го очистя. Казах си, че в сравнение с това бакалавърската диплома на сина всъщност няма особено значение.
Тръгнах да търся Елизабет Бек. Тя щеше да бъде по-трудна за разгадаване. Докато обмислях как да подходя към нея, нищо не ми се струваше достатъчно надеждно. Намерих я в нещо като будоар, закътан в северозападното крило на къщата. Седеше в едно кресло. В скута й имаше разтворена книга — „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак. Бях гледал филма. Спомних си Джули Кристи, музиката, пътуването с влака, снега. Едно момиче ме бе поканило да отида.
— Не си ти — каза тя.
— Какво не съм аз?
— Федералният агент.
Издишах шумно въздух. Нямаше да го каже, ако тя бе намерила вързопа.
— Не съм я! — казах. — Твоят съпруг току-що ми зачисли оръжие.
— Не си достатъчно интелигентен за федерален агент.
— Така ли?
Тя поклати глава.
— Като влязохме, Ричард беше примрял за кафе.
— Е, и?
— Смяташ ли, че щеше да е така, ако се връщахме от закуска? Та той щеше да е пил кафе колкото му душа иска!
— Че къде бяхте тогава?
— Повикаха ни на среща.
— С кого?
Тя поклати глава, сякаш не можеше да произнесе името.
— Поли не ни предложи да ни закара — каза — Той ни привика. Ричард остана в колата.
— Но ти влезе със съпруга си?
Тя кимна.
— При тях работи един човек на име Трой.
— Ама че тъпо име!
— Да, но той далеч не е тъп. Даже е доста интелигентен, млад и е голям спец по компютрите. Това, на което му се вика хакер.