— И?
— Успял да влезе донякъде в една от компютърните системи на федералните власти във Вашингтон. Открил, че тук има внедрен федерален агент. Под прикритие. Отначало предположили, че си ти. После се поразровили и установили, че е жена, която е тук от няколко седмици.
Аз я зяпнах неразбиращо. Териса Даниъл беше изпратена тук неофициално, за нея нямаше писмени следи, нищо черно на бяло, в никой федерален компютър. После се сетих за лаптопа на Дъфи с емблемата на Министерството на правосъдието вместо скрийнсейвър. Спомних си кабела на модема, който се виеше по бюрото, минаваше през някакъв сложен адаптер и оттам през телефонния контакт в стената се свързваше с всички останали компютри в света. Дали Дъфи не си бе водила тайно бележки? За собствено ползване? За евентуално бъдещо оправдание на действията си?
— Направо не ми се мисли какво ще направят — каза Елизабет Бек. — Особено с една жена.
Тя видимо потръпна от ужас и извърна лице встрани. Аз тръгнах да излизам от стаята. На вратата се заковах на място. В къщата нямаше нито една кола. А до първото кръстовище имаше двайсет километра. Три часа бърз ход. Два, ако тичах.
— Не му мисли — каза Елизабет Бек. — Теб това не те засяга.
Обърнах се и се облещих насреща й.
— Не му мисли — повтори тя. — Каквото и да правят с нея, те го правят в момента. Скоро всичко ще свърши.
За втори път видях сержант първи клас Доминик Кол на третия ден, откакто бе започнала работа при мен. Беше облечена с бойна униформа — камуфлажен панталон и тениска в цвят каки. Денят беше ужасно задушен. Това си го спомням ясно. Някакъв горещ фронт минаваше над района на базата. Ръцете й бяха загорели. Тя имаше от оня вид кожа, който не се поти и в най-силна жега. Тениската й стоеше страхотно. Беше с уставните отличителни знаци: Кол от дясната страна на гърдите и Армия на САЩ от лявата, леко повдигнати нагоре от извивката на бюста. В ръката си държеше папката, която й бях дал. Беше станала малко по-дебела, изпълнена с нейните бележки.
— Ще ми трябва партньор — каза тя. Почувствах се леко гузен. Жената работеше при мен вече трети ден, а аз още не й бях зачислил партньор. Запитах се дали съм й дал бюро. Както и стая да спи и шкафче да държи вещите си.
— Ти успя ли да се запознаеш с един момък на име Фраскони? — запитах.
— Тони ли? — каза тя. — Да, вчера. Но той е лейтенант.
Вдигнах рамене.
— Аз лично не възразявам сержанти и офицери да работят заедно. По устав това не е забранено. Дори и да беше, нямаше да се съобразя. Защо, проблем ли имаш?
Доминик поклати глава.
— Аз не. Но се боя, че той има.
— Фраскони ли? Не вярвам.
— Добре тогава, нали ще му кажеш?
— Разбира се — отвърнах. Извадих листче от джоба си и си записах: Фраскони, Кол — партньори. Подчертах го два пъти, за да се подсещам. После посочих с пръст папката в ръката й. — Какво ново?
— Добра и лоша новина — каза тя. — Лошата е, че системата им за контрол върху достъпа до поверителна информация е напълно скапана. Може да е от обикновена немарливост, но може да е и нарочно, за да се прикрият следи от неправомерни действия.
— Кой е виновникът?
— Някакъв всезнайко на име Горовски. Федералните служби го били вербували направо от института. От МТИ. Симпатично момче във всяко отношение. Минава за много интелигентен.
— Руснак ли е?
Тя поклати глава.
— Поляк до девето коляно. Никакви следи от идеологическа мотивация.
— Като студент в МТИ бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?
— Защо?
— Те всичките са откачалки — обясних аз. — Провери го.
— Най-вероятно е изнудване — каза Доминик.
— А каква е добрата новина?
Тя отвори папката.
— Проектът, върху който работят, на практика е нещо като малка ракета.
— С кого си сътрудничат?
— С „Хъниуел“ и с „Дженеръл Дифенс“.
— Е, и?
— Ракетата трябва да е тънка. Следователно ще представлява подкалибрен проектил. Танковете са съоръжени със сто и двайсет милиметрови оръдия, но ракетата няма да е такава, а значително по-малка.
— Колко по-малка?
— Още никой не знае. В момента работят по кожуха. Това е нещо като куха тръба, която обгръща отвсякъде проектила, за да го изравни с калибъра на оръдието.
— Знам какво е — подметнах аз.
Тя не ми обърна внимание.
— Кожухът е от отпадащ тип, което ще рече, че при изстрелване на снаряда се разглобява на части и отпада от проектила още с напускането на цевта. В момента се опитват да решат дали трябва да е изработен от метал или може и от пластмаса. Точният технически термин за такъв вид приспособление е „сабо“. Ще рече обувка на френски. Сякаш ракетата е обута в нещо като ботушче.