Поли ме видя да идвам. Той сигурно през цялото време стоеше заврян в тази малка стаичка, най-много да крачеше между едните прозорци и другите, колкото да види кой идва. Сега се подаде навън с дъждобрана си. Трябваше да наведе глава и да се извърти ребром, за да мине през вратата. Застана, облегнат с гръб на стената, където стрехата беше по-ниска. Само че и тя не можеше да му помогне. Дъждът се носеше хоризонтално. Чувах го как барабани по дъждобрана му като дребни камъчета. Шибаше го по лицето, стичаше се надолу като реки от пот. Той беше без шапка. Косата му беше залепнала за челото от водата. Беше подгизнала от дъжда.
Аз бях мушнал ръцете си в джобовете и се бях прегърбил напред, с лице, свряно в яката на палтото. С дясната си ръка стисках беретата. Предпазителят беше свален. Но нямах желание да я използвам. После щеше да ми се наложи да давам обяснения. Пък и Поли щеше моментално да бъде сменен, а аз не исках да го сменят, докато не му дойдеше времето. Затова нямах желание да ползвам беретата. Макар че бях готов да го направя.
Спрях на два метра от него. Извън обсега на ръцете му.
— Трябва да поговорим — казах.
— Не желая да говоря с теб — каза той.
— А какво предпочиташ, канадска борба?
Очите му бяха бледо сини, с тесни зеници. Предположих, че е закусил само хапчета и прахове.
— За какво да говорим?
— За новата ситуация.
Той не каза нищо.
— Какъв ти е ВОС-ът? — запитах. Армията много си пада по съкращения. ВОС означава военноотчетна специалност. Нарочно използвах сегашно време: какъв ти е, а не какъв ти беше. Исках да го върна назад. Уволнилият се военен е като католик, който се е отказал от религията. Колкото и да иска да ги забрави, обичаите от едно време го теглят назад. Като например задължението да се подчинява на офицер.
— Единайсет бам-бам — каза той и се усмихна.
Не се зарадвах особено на отговора му. Единайсет бам-бам на жаргона на старите пушки означава 11 Б, което ще рече ръкопашен бой. Следващия път, когато животът ме изправеше срещу двестакилограмова горила с вени, пълни с амфетамини и стероиди, бих предпочел поне ВОС-ът й да е нещо като техническа поддръжка или машинопис. Само не ръкопашен бой. Особено ако въпросната двестакилограмова горила не обича твърде офицерския състав и е лежала осем години в „Левънуърт“ за побой над офицер.
— Я да влезем вътре — казах аз. — Много е мокро тук.
Казах го с оня тон, който постепенно си изработват офицерите с ранг над капитан. Сговорчив, почти приятелски. Много различен от тона на един лейтенант например. Тон, в който се съдържа хем предложение, хем ясна заповед. А също и подчертано желание да предразположиш другия като равен. Все едно му казваш: Абе, нали сме мъже, какво значение има, че се водя с пет чина над теб?
Той ме изгледа продължително. После се обърна и се мушна ребром през вратата. Като при това се сниши, за да мине главата му. Таванът на помещението беше малко над два метра висок. Дори на мен ми се струваше нисък, а той почти го допираше с глава. Аз не извадих ръцете си от джобовете.
Портиерната беше изпълнена отвътре с остра, кисела миризма като клетка на пор. И с мръсотия. Състоеше се от малка дневна с кухненски бокс, след кухнята започваше къс коридор с две врати, баня и тоалетна встрани и спалня в дъното. Това беше всичко. Портиерната беше по-малка от градски апартамент, но се бяха постарали да я напудрят отвътре като миниатюрна самостоятелна къща. Само да не беше мръсотията и страшният безпорядък. Неизмити съдове в мивката. Мръсни чинии и части от анцузи по пода. Срещу телевизора имаше малко диванче. Беше смазано и продънено от тежестта му. Навсякъде — по лавиците, по масата, на мивката — се виждаха шишенца с таблетки. В някои имаше само витамини. Но те бяха малцинство.
В стаята имаше и картечница. Стара съветска НСВ. Беше предназначена за купола на танк, но Поли я беше закачил на една верига, провесена от тавана на стаята. Висеше като някаква зловеща скулптура. От ония модернистични безформени железа, дето обичат да ги поставят в залите на летищата. Той можеше да застане зад нея и да я развърти в пълен кръг. Можеше да стреля и през предните, и през задните прозорци, сякаш бяха амбразури на бункер. Ъгълът на стрелба беше ограничен, но все пак покриваше четирийсет метра от шосето на запад и същото разстояние от двора на изток. Патроните се подаваха от картечна лента, краят на която се губеше в метална кутия на пода. Покрай стената бяха наредени може би още двайсет такива кутии. Всичките боядисани в тъмнозелено, с червени петолъчки и надписи на кирилица.