Когато се добрах до къщата, бях вир-вода, затова се качих право в стаята на Дюк, подсуших се и му свих още един кат дрехи. Стаята му беше от предната страна на къщата, почти в средата. От прозореца се виждаше цялата алея за коли, чак до портата. А понеже беше и нависоко, виждах малко и над стената. В далечината се задаваше черен линкълн. Идваше право към нас. Беше с включени фарове заради лошото време. Поли се подаде с дъждобрана си и отвори портата навреме, така че линкълнът почти не намали. Профуча през нея и пое по алеята. Предното стъкло беше мокро и опръскано с кал; чистачките се мятаха бясно. Поли го бе очаквал. Бяха му се обадили по телефона. Проследих го с поглед, докато се скри зад ъгъла на къщата. После се обърнах с гръб към прозореца.
Стаята на Дюк беше квадратна и спартански обзаведена, подобно на повечето стаи в тази къща. Беше с тъмна ламперия и голям персийски килим на пода. Имаше телевизор и два телефона. Предположих, че са външен и вътрешен. Чаршафите бяха чисти и ако не се брояха дрехите в гардероба, в стаята нямаше никакви лични вещи. Помислих си, че рано сутринта Бек е уведомил прислужницата за персоналните промени. Сигурно той и бе казал да ми остави дрехите, за да ги ползвам.
Върнах се до прозореца и след още пет минути видях Бек да се прибира с кадилака. Поли очакваше и него. Голямата кола дори не забави ход. Поли затвори портата след нея. Сложи веригата и я заключи. От сто метра го виждах какво прави. Кадилакът също изчезна от погледа ми зад ъгъла, на път за гаражите. Слязох долу. Казах си, че след като Бек се е върнал, скоро ще обядваме. А също и че Поли е сложил веригата на портата, понеже се кани да обядва с нас.
Но се бях излъгал.
В коридора срещнах Бек, който излизаше от кухнята. По балтона му имаше едри капки дъжд. Гледаше право в мен. В ръката си държеше спортна чанта. Същата, с която бе пренесъл картечните пистолети до Кънектикът.
— Хайде, на работа — каза той. — Веднага. Трябва да хванем прилива.
— Къде?
Той се дръпна встрани, обърна се и извика през рамо:
— Човекът с линкълна ще ти каже.
Минах през кухнята и излязох навън. Металният детектор бипна. Тръгнах през дъжда към гаражите. Но линкълнът не беше там; беше паркиран до ъгъла на самата къща, обърнат с багажника към морето. На шофьорската седалка се виждаше някакъв мъж. Седеше вътре, за да не го вали, като припряно потропваше с палци по волана. Като ме видя в огледалото, той се пресегна и капакът на багажника се повдигна, после мъжът бързо се измъкна навън.
Приличаше на клошар, намерен заспал на някоя пейка и облечен насила в костюм. С посивяла козя брадичка и дълга сплъстена коса, вързана на тила с розово ластиче на златни точки. Лицето му беше надупчено от сипаница. На врата си имаше татуировки, каквито си правят затворниците. Беше висок и много слаб, все едно нормален човек, разцепен на две по дължина.
— Ти ли си новият Дюк? — запита той.
— Същият — отвърнах аз.
— Викат ми Харли — каза той.
Не му казах името си.
— Е, да почваме.
— Какво да почваме?
— Има боклук за изхвърляне.
В багажника имаше херметичен чувал, каквито се използват в армията за пренасяне на трупове. От плътна черна гума с надлъжен цип. По гънките се виждаше, че трупът вътре е малък. Женски най-вероятно.
— Кой е? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
— Федералната кучка — отвърна той. — Дълго я дебнахме, но накрая я спипахме.
Той се наведе и хвана двата края на чувала от своята страна. Спря се и ме зачака. Стоях неподвижно, дъждът се стичаше по врата ми, тропаше по капака, плющеше по гумата на чувала.
— Побързай, да не изтървем прилива — подкани ме той.
Наведох се и хванах двата края от моята страна. Дадохме си знак с поглед, вдигнахме чувала и със замах го извадихме от багажника. Не беше тежък, само неудобен за държане, а и Харли не беше кой знае колко як. Понесохме го към брега.
— Я го пусни на земята — казах аз.
— Защо?
— Искам да погледна вътре.
Харли стоеше и стискаше чувала.
— Не те съветвам — каза той.
— Пусни го — повторих аз.
Той се поколеба, после двамата приклекнахме едновременно и положихме чувала на скалите. Трупът се намести вътре и застина с извит назад гръбнак. Без да се изправям, пропълзях до другия край, където беше главата. Напипах дръжката на ципа и я дръпнах.
— Гледай само лицето — каза Харли. — Там не е чак толкова зле.
Аз погледнах. Беше много зле. Тя бе умряла в страхотни мъки. Това беше очевидно. Лицето й беше разкривено, изцъклено от болка. Устата й все още беше разтегната в предсмъртен писък.