Само че не беше Териса Даниъл.
Беше прислужницата.
9
Дръпнах ципа още малко и отдолу се показаха същите ужасни рани, каквито бях видял преди десет години. Не желаех да гледам повече. Извърнах лице встрани, срещу дъжда, и затворих очи. Едрите капки, които се стичаха по бузите ми, приличаха на сълзи.
— Давай да свършваме — каза Харли.
Отворих очи. Погледах вълните. Вдигнах ципа, без повече да надничам вътре. Бавно се изправих и отидох до другия край на чувала. Харли ме чакаше. После и двамата се наведохме и хванахме всеки своя край. Понесохме товара към скалите. Той ме водеше на югоизток, към едно отдалечено място на брега, където се срещаха две гранитни плочи. Между тях имаше стръмен улей с формата на клин. Беше до половина пълен с плискаща се вода.
— Изчакай следващата голяма вълна — каза Харли.
Вълната връхлетя брега с грохот и двамата извърнахме глави от пръските. Улеят се изпълни догоре, водата преля от другата страна и за малко не измокри обувките ни. После вълната се оттече и улеят отново се изпразни. По дъното му потракваха дребни камъчета, които се отдръпваха заедно с водата. Повърхността на океана беше покрита със сивкава пяна, надупчена от дъжда.
— Хайде, пусни я на земята — каза Харли. Беше се задъхал. — Задръж твоя край.
Той нагласи чувала така, че главата на трупа увисна над каменния улей. Ципът беше обърнат нагоре. Трупът лежеше по гръб. Аз стисках ъглите на долния край. Косата ми беше слепната от дъжда, водата щипеше на очите ми. Харли застана разкрачен над чувала, приклекна и избута края му още по-напред в празното пространство. Аз го следвах с моя край, сантиметър по сантиметър, малка стъпка по малка стъпка върху хлъзгавата скала. Следващата голяма вълна повдигна края на чувала от скалата. Харли използва това, за да го плъзне още по-напред. Аз го последвах. Вълната се отдръпна. Улеят отново се изпразни. Чувалът се преви на две от тежестта си. Дъждът плющеше по коравия каучук. Барабанеше по гърбовете ни. Беше студен като ръка на мъртвец.
С всяка следваща вълна Харли избутваше трупа все по-напред в морето, докато целият увисна в улея. Откъм моята страна чувалът беше празен. От тежестта си тялото се бе събрало в предния край. Харли погледа няколко мига към морето, после се наведе и разкопча докрай ципа. Дръпна се бързо назад, измъкна единия заден ъгъл от ръцете ми и го стисна здраво. Седмата вълна връхлетя брега. Този път пяната и пръските ни измокриха до кости. Улеят се изпълни с вода, чувалът също, после голямата вълна се отдръпна и отнесе трупа със себе си. Той се задържа на повърхността за част от секундата, след което мощното течение го дръпна право надолу, към дъното. Дългата руса коса проблесна, разпиляна от водата; бледата кожа в миг стана зеленикава, после сива и трупът изчезна в морската бездна. Водата в улея се обагри в червено, после отново стана бистра.
— Тук течението е направо жестоко — каза Харли.
Аз мълчах.
— Като ги дръпне, моментално изчезват — продължаваше да дърдори той. — Никой не се е върнал досега. Завлича ги на два-три километра навътре и все към дъното тегли. Пък по-нататък сигурно акулите им виждат сметката. По тия брегове е пълно с акули. И с всякакви други гадини. Раци, скариди, какво ли не. Нали схващаш?
Аз мълчах.
— Никой не се е върнал — повтори той.
Погледнах го и той ми се ухили. Устата му над козята брадичка беше грозна дупка с жълти, проядени зъби. Следващата вълна се удари в брега. Беше сравнително малка, но когато се отдръпна, улеят беше напълно измит. Сякаш нищо не се бе случило. Нищо. Харли се изправи несръчно и закопча празния чувал. От него се изцеждаше червеникава вода и капеше върху скалите. Той започна да го навива. Извърнах се и погледнах към къщата. Бек стоеше на прага и ни наблюдаваше.
Тръгнахме към къщата, подгизнали от морска и дъждовна вода. Бек се прибра в кухнята. Ние го последвахме. Харли се спря в ъгъла и запристъпва неловко от крак на крак, сякаш съзнаваше, че не му е там мястото.
— Значи тя е била федерален агент? — запитах.
— Няма съмнение — отвърна Бек.
Спортната му чанта беше на масата, точно в средата, като веществено доказателство в съдебна зала. Бек разкопча ципа и бръкна в нея.
— Виж това — каза той.
Извади отвътре един вързоп. Нещо, увито в омазнен, мръсен парцал с размери на кърпа за ръце. Разви го и измъкна глока на Дъфи.
— Всичко това беше скрито в колата, която й бяхме разрешили да ползва — каза той.
— В сааба? — запитах аз, колкото да кажа нещо.