Той ми го подаде. Оставих обувката и го поех от ръката му. Натиснах познатото ми копче за включване. Но екранът си остана тъмен.
— Откога е била на работа тук? — запитах.
— От осем седмици — каза Бек. — При нас трудно се задържат слуги. Мястото е доста изолирано. Пък и тоя Поли, нали разбираш? Дюк също не беше от най-сговорчивите.
— Предполагам, че батерията на това нещо едва ли би могла да издържи осем седмици.
— Как би трябвало да постъпят сега? — запита той.
— Представа нямам — казах аз. — Никога не съм работил за федералните.
— По принцип — каза той. — Сигурно си чувал за такива случаи.
Вдигнах рамене.
— Предполагам, че са очаквали нещо подобно. Комуникациите винаги са първото нещо, което се скапва. А като изчезне от радара, те няма да почнат веднага да се тревожат. При това единственият им избор е да я оставят да продължи операцията. Те просто няма как да се свържат с нея и да я изтеглят, нали така? Тъй че най-вероятно просто ще изчакват, като ще се надяват да намери начин да зареди батерията и да установи връзка колкото се може по-скоро. — Изправих уреда на единия му ръб и посочих малката дупчица на дъното. — Това явно се зарежда с устройство за мобилен телефон или нещо подобно.
— А дали ще изпратят някой да я търси?
— Предполагам — казах аз, — че все някога ще го направят.
— Кога?
— Не знам. Във всеки случай не още.
— Ние смятаме да отричаме, че въобще е била тук. Че изобщо я познаваме. Няма никакви следи, че е била тук.
— На твое място бих изчистил основно стаята й — казах аз. — Там е пълно с нейни отпечатъци, косми, ДНК.
— Тя дойде при нас с препоръка — каза той. — Да не мислиш, че сме пуснали обява във вестника? Един наш човек в Бостън ни я препоръча.
Той ме погледна. Един ваш човек в Бостън, който се надява на облекчена присъда и прави всичко възможно, за да угоди на федералните власти. Кимнах.
— На твое място бих се запитал — казах аз — какво да си мисля за тоя човек?
Той ми кимна намусено в отговор. Явно премисляше казаното. Разбираше какво имам предвид. Вдигна голямата връзка ключове от масата, където ги бе сложил.
— Струва ми се, че са на Куклата — каза той.
Не отговорих.
— Значи кошмарът е в три посоки — продължи той. — Куклата явно е свързан с онази банда от Хартфорд, а нашият човек от Бостън работи за федералните. Сега се оказва, че Куклата е бил свързан и с федералните. След като е дал ключовете си на тая кучка. От което следва, че и хартфордската банда също си пие кафето с федералните. Куклата е мъртъв благодарение на Дюк, но все още съм изправен срещу Хартфорд, Бостън и федералните. Ще имам нужда от теб, Ричър.
Погледнах към Харли, който зяпаше дъжда през прозореца.
— Само Куклата ли е бил? — запитах.
Бек кимна.
— Проверих всичко. Само Куклата е. Убеден съм. Останалите са стабилни момчета. Те са плътно с мен. Много се разкайват заради Куклата.
— Добре — казах аз.
Настъпи продължителна тишина. После Бек отново уви нещата ми в парцала и пусна вързопа в чантата. Хвърли изтощения уред за имейли вътре и най-отгоре сложи обувките на прислужницата. Обувките изглеждаха празни, изоставени и отчаяни.
— Едно нещо знам — каза той. — Отсега нататък започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.
Аз заложих живота си още в същия момент. Не се отказах от обувките си. Върнах се в стаята на Дюк и погледнах в гардероба му. Вътре имаше четири чифта обувки. Не бяха точно по вкуса ми, но изглеждаха здрави и удобни и горе-долу моя размер. Но аз не ги докоснах. Да им се покажа с различни обувки би било равносилно на сигнална лампа. Ако се налагаше да изхвърля моите, трябваше да го направя както трябва. Не можех да ги оставя в стаята си, за да ги проверят ей така, между другото. Трябваше да ги изнеса от къщата. Но тъкмо сега това никак не беше лесно. Не можех просто да изляза с тях в ръце. Какво щях да им кажа? Ах, да, това са обувките, с които пристигнах. Отивам да ги изхвърля в океана, нещо изведнъж ми омръзнаха. Не, не ставаше.
Пък и обувките ми трябваха. Не че не ми минаваше през ум, но още не бях готов напълно да отрежа Дъфи от операцията. Поне засега. Заключих се в банята на Дюк и извадих устройството за имейли. Чувствах се някак особено потиснат. Включих го и на екрана се появи съобщение: „Трябва да се видим.“ Натиснах REPLY и написах: „Наистина трябва!“ Изключих уреда, натиках го обратно в подметката си и слязох в кухнята.