— Върви с Харли — каза ми Бек. — Трябва да докараш сааба.
Готвачката я нямаше. Плотовете бяха подредени и светеха от чистота. Печката беше студена. Липсваше само табелка „Затворено“ на вратата.
— Ще има ли обяд? — запитах.
— Гладен ли си?
Пред очите ми изплува последната голяма вълна, как изпълва чувала и отвлича трупа. Видях разстланата руса коса, мека и безкрайно фина под водата. Видях как кръвта се оттича, розовееща от морската вода. Никак не бях гладен всъщност.
— Коремът ми стърже — казах аз.
Бек се усмихна.
— Кораво копеле си ти, Ричър.
— Виждал съм трупове. А очаквам и занапред да виждам.
Той кимна.
— Готвачката е в почивен ден. Яж някъде навън, става ли?
— Нямам никакви пари.
Той бръкна в джоба на панталона си и извади топка банкноти. Започна да ги брои, после вдигна рамене и ми ги подаде всичките. Сигурно имаш някъде към хиляда долара.
— Тия са ти за джобни — каза той. — Заплатата ще я уредим отделно.
Сложих парите в джоба си.
— Харли те чака в колата — каза той.
Излязох и вдигнах яката на палтото си. Вятърът беше отслабнал. Дъждът вече удряше отвесно надолу. Линкълнът беше паркиран както преди до ъгъла на сградата. Капакът на багажника беше затворен. Харли барабанеше с палци по волана. Аз се наместих на седалката до него, като я плъзнах назад, за да отворя място за краката си. Той запали двигателя, пусна чистачките и потегли. Докато чакахме Поли да ни отвори портата, Харли пусна климатика на максимум. От мокрите ни дрехи прозорците започнаха да се запотяват. Поли се бавеше. Палците на Харли отново забарабаниха по волана.
— Вие двамата за един и същ човек ли работите? — запитах го.
— Аз и Поли ли? — попита на свой ред той. — То се знае.
— Кой е той?
— Бек не ти ли каза?
— Не — признах аз.
— Е, тогава и аз няма да ти кажа.
— Трудно ми е да си върша работата без информация.
— Проблемът си е твой — каза Харли. — Мен какво ме засяга?
И ми се усмихна приятелски с жълтите си проядени зъби. Представих си, че му забивам един юмрук в мутрата. Сигурно долната му челюст заедно със зъбите щеше да се спре някъде в гърлото. Но се сдържах. Поли разхлаби веригата и бутна портата навън. Още щом се отвори достатъчна пролука, Харли даде газ и профуча по на два сантиметра разстояние от двете крила. Настаних се удобно на седалката. Харли включи фаровете и настъпи педала. Зад гумите на колата се вдигаха фонтани от пръски. Движехме са право на запад, защото първите двайсет километра това беше единствената възможна посока. После поехме по шосе 1 на север, към Портланд, обратно на Олд Орчард Бийч и Сако, където бях ходил с Елизабет Бек. Времето беше толкова отвратително, че наоколо не се виждаше нищо. Едва различавах стоповете на колите пред нас. Харли мълчеше. Само се поклащаше напред-назад на седалката и барабанеше с палци по волана. Не караше плавно. През цялото време натискаше ту газта, ту спирачката. Ускоряваше, забавяше, ускоряваше, забавяше. Трийсетте километра до Портланд ми се сториха безкрайни.
По едно време пътят зави стръмно на запад и вляво от нас различих магистралата М-295. От другата й страна сивееше тясна ивица морска вода, а още по-нататък се виждаше международното летище на Портланд. Тъкмо в момента излиташе самолет, носейки след себе си облак от водни пръски. Машината прогърмя ниско над главите ни и зави на юг над Атлантика. После вляво се заточиха ниските сгради на крайпътен търговски център с дълъг тесен паркинг. Магазините в него бяха точно такива, каквито човек очаква да види в един евтин жилищен район, заклещен между две магистрали и оживено летище. На паркинга имаше може би двайсетина коли, подредени в една линия, всички с муцуните към бордюра. Старият сааб беше петата кола от ляво на дясно. Харли отби и спря точно зад него.
— Твой е — каза той. — Ключовете са в джоба на вратата отвътре.
Аз излязох на дъжда, а той даде газ и потегли още щом затворих вратата. Но не се насочи обратно към шосе 1. В края на паркинга сви вляво. Веднага след това вдясно. Видях го как се насочи към съседния паркинг. Вдигнах яката на палтото си и го проследих с поглед, докато пресече паркинга и изчезна зад някакъв комплекс от нови сгради. Ниски, продълговати конструкции от ярко боядисана гофрирана ламарина. Можеха да бъдат и офиси, съединени с мрежа от асфалтови алеи. Бяха мокри и блестяха на дъжда. Линкълнът се мярна за миг в една пролука между сградите. Движеше се бавно и някак лениво, сякаш Харли се оглеждаше къде да паркира. После колата се плъзна зад поредната сграда и повече не я видях.
Обърнах се. Саабът беше спрял с муцуната напред срещу вратата на магазин за алкохол. От двете му страни имаше магазинче за автомобилни стерео уредби и друго — за лампи и полилеи. Не вярвах да бяха изпратили прислужницата да купи нов полилей за къщата или стерео за сааба. Следователно бе дошла до магазина за алкохол. Където я бяха очаквали цяла глутница мъже. Най-малко четири-пет. След първоначалната изненада тя сигурно бе превключила на заучената си роля на добре обучен агент, който се бори за живота си. Но те го бяха очаквали. Самите те сигурно бяха дошли подготвени. Озърнах се напред-назад по тротоара. После се загледах в алкохолния магазин. Прозорците му бяха задръстени от кашони и отвътре навън едва ли се виждаше нещо. Все пак влязох.