Магазинчето наистина беше пълно с кашони, но празно откъм хора. Това сякаш беше обичайното му състояние. Вътре беше прашно и студено. Зад тезгяха се мотаеше някакъв сивкав тип на около петдесет. Сива коса, сива риза, сива кожа на лицето. Изглеждаше така, сякаш поне десет години не бе подавал нос навън. Около него нямаше абсолютно нищо, което бих могъл да купя, за да го предразположа. Затова минах направо на въпроса.
— Виждаш ли тоя сааб отвън? — попитах.
Той се загледа през прозореца с пресилено старание. Накрая каза:
— Виждам го.
— Не видя ли къде отиде шофьорът?
— Не — отвърна той.
Когато някой отвърне „не“, без да се замисли, обикновено лъже. Разбира се, и искрен човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от „съжалявам“ или нещо подобно. Може и от контравъпрос. Такава е човешката природа. Един искрен човек би казал нещо от рода на: „Съжалявам, не видях, защо, какво е станало?“ Аз бръкнах в джоба си и опипом отделих една банкнота от пачката на Бек. Извадих я. Беше стотарка. Прегънах я на две по дължина и я повдигнах между показалеца и средния си пръст.
— А сега?
Той погледна вляво от себе си. На мен ми се падаше вдясно. Към офисите, които не се виждаха през стените на дюкяна му.
Един бърз, потаен поглед, едно мигновено стрелване на очите, които веднага се върнаха в първоначалното си положение.
— Не — повтори той.
— А един черен линкълн? — продължих аз. — Ей сега отмина нататък.
— Не съм го видял — каза той. — Може да съм бил зает.
Кимнах с разбиране.
— Ти направо си скъсваш задника от бачкане тука. То се вижда. Истинско чудо е как се справяш сам-самичък.
— Може да съм бил в задната стаичка. Сигурно съм говорил по телефона.
Двата ми пръста продължиха още известно време да стискат стотарката, навирена нагоре. Сигурен бях, че сто долара, свободни от данък, съставляват значителна част от седмичния му оборот, но той дори не погледна парите. Това само по себе си значеше много.
— Твоя воля — казах аз. Пъхнах банкнотата в джоба си и излязох.
Подкарах сааба на юг по шосе 1 и след стотина метра спрях на първата бензиностанция. Влязох и си купих бутилка минерална вода и два шоколадови десерта. Водата, пресметнато на литър, ми излезе четири пъти по-скъпо, отколкото ако бях купил бензин. Излязох навън, застанах на сухо под козирката на входа, развих единия шоколадов десерт и започнах да го ям. През това време се поогледах. Нямаше камери. Приближих се до телефонните автомати и с монетите от рестото позвъних на Дъфи. Бях запомнил номера й в мотела наизуст. Набутах се целия в плексигласовия балон, за да не се измокря до кости. Тя вдигна на второто позвъняване.
— Тръгни на север към Сако — казах й. — Още сега. Среща в големия тухлен търговски център на острова в едно кафене, което се казва кафе „Кафе“. Който закъснее, черпи.
Доядох си десерта и подкарах по шосето на юг. Саабът друсаше и бучеше ужасно след кадилака на Бек и линкълна на Харли. Беше стар и раздрънкан. Постилките на пода бяха изтънели и се местеха под краката ми. Километражът показваше шестцифрено число. Но иначе вършеше работа. Гумите бяха в добро състояние, чистачките работеха. Предпазваше ме от дъжда. Освен това имаше хубави големи странични огледала. Аз не отделях поглед от тях. Зад мен нямаше никой. Стигнах пръв в кафенето. Поръчах си едно дълго еспресо, за да премахна вкуса на шоколад от устата си.
Дъфи пристигна след около шест минути. Спря на входа, огледа се, после тръгна усмихната към мен. Беше с други джинси и друга памучна риза — този път синя, не бяла. Върху нея си беше сложила охлузеното кожено яке, а най-отгоре — раздърпан шлифер, който й беше прекалено голям. Сигурно беше на стареца. Във всеки случай не на Елиът. Елиът беше по-дребен от нея. Едва ли бе очаквала такова лошо време, когато бе тръгвала от Вашингтон.
— Тук безопасно ли е? — запита тя.