Не отговорих.
— Какво има? — запита тя.
— Ти черпиш — казах аз. — Закъсня. Искам още едно еспресо. Върни ми парите и за това.
Тя ме изгледа неразбиращо, но отиде до бара и след малко дойде с едно еспресо за мен и едно капучино за себе си. Косата й беше леко мокра. Преброи мълчаливо рестото си и ми отдели равностойността на първата чаша кафе в банкноти и монети. Тук, в Мейн, и кафето беше значително по-скъпо от бензина.
— Е, какво има? — запита тя.
Не отговорих.
— Ричър, какво става?!
— Ти си изпратила там друга агентка още преди осем седмици — казах аз. — Защо не си ми казала?
— Какво?!
— Каквото казах.
— Каква агентка?
— Същата, която умря тази сутрин. От радикална двойна мастектомия без упойка.
Тя ме гледаше смаяно.
— Териса е убита?
Поклатих глава.
— Не беше Териса. Другата беше.
— Каква друга?
— Я не ме будалкай! — казах.
— Каква друга?!
Аз я гледах. Строго. После по-меко.
Имаше нещо в светлината на това кафене. Може би нещо в начина, по който се отразяваше в светлото дърво и в матовия бронз, в стъклото и в хрома. На тази светлина всичко се виждаше като на рентген. Беше като един вид серум на истината. Предишния път на нея безпогрешно бях видял изчервяването на Елизабет Бек. Сега бях очаквал да видя същото и при Дъфи. Същото наситено червено на смущението и срама от това, че я бях разкрил. Но видях само пълна изненада. Беше изписана на лицето й. Дъфи бе пребледняла. Лицето й бе станало бяло като вар. Сякаш бе останала без кръв. А това, както и изчервяването, не е нещо, което става с усилие на волята.
— Каква друга? — залита още веднъж тя. — Освен Териса друга нямаше. Какво ми казваш? Че Териса е мъртва?
— Не е Териса — повторих аз. — Имаше още една жена. Бяха я наели като домашна прислужница.
— Нищо подобно — каза тя. — Там беше само Териса.
Отново поклатих глава.
— Видях трупа. Не беше Териса.
— Домашна прислужница ли?
— Имаше предавател за имейли в обувката си — казах аз. — Абсолютно същия като моя. Подметката беше издълбана от същия техник. Разпознах почерка.
— Това е невъзможно — каза тя. Аз я гледах в упор. — Щях да ти кажа — настоя тя. — Непременно щях да те уведомя. Освен това, ако бях изпратила и друг агент под прикритие, щях ли да имам нужда от теб? Разбираш ли какво ти говоря?
Извърнах глава встрани. После отново я погледнах. Беше мой ред да се почувствам засрамен.
— Че коя тогава е била, по дяволите?
Дъфи не отговори. Ръката й нервно си играеше с чашката капучино — побутваше я леко за дръжката, колкото да я превърти всеки път с по десетина градуса върху чинийката, при което гъстата пяна оставаше неподвижна. Мозъкът й работеше трескаво.
— Преди осем седмици, казваш?
Кимнах.
— А какво ги е накарало да се усъмнят?
— Проникнали са в компютъра ти — казах аз. — Тази сутрин или може би още снощи.
Тя вдигна поглед от чашата си.
— Затова ли ме разпитваше?
Кимнах. Не казах нищо.
— Териса не фигурира в компютъра — каза тя. — Нито пък където и да било.
— Пита ли и Елиът?
— Не само го питах — каза тя. — Претърсих целия му хард диск. Както и всичките му файлове в централния архив във Вашингтон. Имам достъп навсякъде. Търсих на Териса, Даниъл, Джъстис, Бек, Мейн и под прикритие. Той нито веднъж не е използвал тези думи.
Аз мълчах.
— Как е станало? — запита тя.
— Не съм сигурен — отвърнах. — Предполагам, че отначало компютърът просто им е казал, че има някой, а впоследствие и че този някой е жена. Без име, без подробности. И те са започнали да я търсят, докато са я открили. Мисля, че вината донякъде е и моя.
— Как така?
— Бях направил скривалище — казах аз. — Твоят глок, двата пълнителя. Това-онова. Тя ги намерила. Скрила ги в колата, която ползваше.
Дъфи помълча няколко мига. Накрая каза:
— Е, добре. Ти смяташ, че са претърсили колата й и като са ти намерили нещата, са се хванали за нея, така ли?
— Предполагам, че така е станало.
— Но може би първо са претърсили нея, като са намерили обувката?
Отново извърнах поглед.
— Много се надявам да е така.
Тя направи гримаса.
— Хайде, не се тормози. Не си ти виновен. Още щом са видели в компютъра, че е жена, и са се насочили право към нея. В края на краищата колко жени има там? Освен Териса сигурно е била само тя. Нямало е как да не я хванат.
Кимнах. Разбира се, там беше и Елизабет Бек. А също и готвачката. Но нито едната не би могла да попадне в списъка на заподозрените. Елизабет беше съпругата на боса. А пък готвачката работеше там поне от двайсет години.
— И все пак коя е била?
Дъфи продължаваше да превърта чашката си малко по малко, докато направи пълен оборот и се върна в първоначалното положение. Грапавият ръб на дънцето й едва доловимо стържеше по чинийката.