Тя ме погледна.
— Смяташ, че случаят е такъв?
— Не е изключено.
— Дали е жива и здрава?
— Не знам — казах. — Надявам се.
— Дали ще я оставят жива? Кимнах.
— Мисля, че това им е целта. Понеже не знаят, че е федерален агент. Мислят си, че е просто жена, една от многото.
Момиче за забавление.
— Можеш ли да я откриеш, преди да са й проверили обувките?
— Може и никога да не ги проверят — казах аз. — Разбираш ли, ако са свикнали да гледат на нея по определен начин, както вероятно е станало, за тях е трудно да я видят в различна светлина.
Тя извърна лице встрани и се умълча.
— Да гледат на нея по определен начин… — каза тя. — Защо не си го кажем направо?
— Защото не го искаме — отвърнах аз.
Тя помълча. Мина една минута. Втора. После изведнъж ме погледна право в очите. Бе й хрумнало нещо.
— Ами твоите обувки? — запита тя.
Поклатих глава.
— Същата работа. Те вече са свикнали с мен. Би било мисловен скок изведнъж да се усъмнят.
— И все пак рискът е голям. Вдигнах рамене.
— Бек ми зачисли „Берета М-9“ — казах. — Така че да поизчакаме и да видим. В мига, в който се наведе да ми погледне обувките, ще му пръсна черепа.
— Но все пак Бек е само бизнесмен, нали така? Поне в общи линии. Дали би постъпил жестоко с Териса, ако знае, че застрашава бизнеса му?
— Не знам — отвърнах аз.
— Той ли уби прислужницата?
Поклатих глава.
— Не, Куин.
— Пред очите ти ли стана?
— Не.
— Тогава откъде знаеш?
Извърнах лице встрани.
— Познавам почерка му.
Четвъртата ми среща със сержант Доминик Кол беше седмица след онази вечер в бара. Времето оставаше все така горещо. Говореше се за някакъв тропически ураган, който се задавал откъм Бермудите. Бюрото ми беше заринато от хиляди папки — убийства, изнасилвания, самоубийства, кражби на оръжие, нападения, а последната вечер в базата бе избухнал и бунт, понеже хладилникът в столовата се бил повредил и сладоледът станал на вода. Току-що бях говорил по телефона с едно приятелче във Форт Ъруин, Калифорния, който ми каза, че при тях било същото всеки път, когато задухал вятър откъм пустинята.
В този момент влезе Доминик. Беше по шорти и прилепнала тениска. Въпреки всичко не се потеше. Кожата й беше суха, като напудрена. Носеше под ръка папката си, която бе станала осем пъти по-дебела, откакто й я бях дал.
— Кожухът на снаряда трябва да е метален — обяви тя. — Това е окончателното заключение.
— Така ли? — казах.
— Отначало като че ли бяха предпочели пластмасов, но мисля, че по-скоро са искали да се изфукат.
— Добре — казах.
— Опитвам се да ти кажа, че проектът за кожуха е готов. Вече се готвят да преминат към по-важните неща.
— На теб още ли ти е жал за тоя Горовски?
Тя кимна.
— Би било наистина жалко да му съсипем живота. Той е добър човек и невинна жертва. Като цяло си върши добре работата и е полезен за армията.
— Тогава как ще постъпите?
— Няма да е лесно — каза тя. — Аз лично бих предпочела да го вербувам отсега, нека подава фалшива информация на който клъвне. Така ще можем да продължим разследването, без да разкриваме нищо реално.
— Но?
— Но самото устройство изглежда нереално. Доста е шантаво. Прилича на голяма стреличка за мятане. Изобщо няма взривен заряд.
— Че как работи тогава?
— Комбинация от кинетична енергия, тежки метали, обеднен уран, топлина, такива ми ти работи. Ти специализирал ли си физика в университета?
— Не.
— Тогава няма да го разбереш. Но нещо ми казва, че ако почнем да ги мотаем с чертежите, лошият чичко ще се досети. Което ще изложи Горовски на опасност. И момиченцата му, разбира се.
— Значи предлагаш да им подхвърлим истинския проект?
— Мисля, че така трябва.
— Рискът е голям — казах аз.
— Ти решаваш — каза тя. — Затова ти плащат големите мангизи.
— Аз съм капитан — отвърнах. — До края на живота си ще съм на социални помощи.
— Решение?
— Нещо за лошия чичко успя ли да разбереш?
— Още не.
— Сигурна ли си, че няма да се измъкне?
— Абсолютно — каза тя.
Усмихнах се. В този момент, с блесналите си очи, сериозно лице и сресана зад ушите коса, с късите си панталони и тясна блузка, с мургавата си суха кожа, тя беше най-овладяното, най-самоувереното човешко същество, което някога бях виждал.
— Давай тогава — казах.
— Аз не танцувам — отсече тя.
— Какво?
— Не само с теб — обясни тя. — Всъщност много ми се искаше. Благодаря ти за поканата. Но по принцип не танцувам. С никого.
— Защо?
— Просто така — сви рамене тя. — Срам ме е. Нямам добра координация на движенията.