— Нито пък аз.
— Може да потренираме насаме — предложи тя.
— Поотделно?
— Заедно. Може пък да помогне. Като при алкохолиците.
Тя ми намигна, обърна се и излезе. В тежкия горещ въздух на стаята остана едва доловимо ухание от парфюма й.
Двамата с Дъфи допихме мълчаливо кафетата си. Моето беше изстинало и нагарчаше. Не го исках. Дясната обувка ми убиваше. Не ми беше съвсем по мярка. Усещах я на крака си като затворническа верига. А отначало ми се бе сторила толкова умно направена. С усет, находчивост и стил. Спомних си кога за пръв път бях отворил тока — още първия ден, веднага след пристигането ми в къщата, след като Дюк ме бе заключил в стаята ми. Вътре съм! Чувствах се като във филм. После си спомних и последния повод да я отворя — в банята на Дюк, само преди час и половина. Още с включването на екрана изскочи съобщението от Дъфи: „Трябва да се видим.“
— Защо поиска да се видим? — запитах я аз.
Тя поклати глава.
— Това вече няма значение. Направих преоценка на ситуацията. Всички останали задачи отпадат, освен една: да спасим Териса. Откриваш я и веднага я измъкваш оттам. Ясно?
— Ами Бек?
— Остави Бек. Аз още веднъж оплесках работата. Тази прислужница е била легитимният агент, докато Териса не е. Нито пък ти. Сега прислужницата е мъртва, следователно ще ме уволнят, защото съм изпратила на своя глава Териса и теб. Същевременно ще прекратят разследването срещу Бек поради процедурни нарушения, толкова сериозни, че никой съд няма да признае събраните материали. Така че грабвай Териса и се махай оттам.
— Става — казах аз.
— А за Куин просто забрави — добави тя. — Все едно няма нищо.
Не отговорих.
— Ние, така или иначе, се провалихме — продължи тя. — Ти не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства. Пълна загуба на време, отначало докрай.
Мълчах.
— Също като моята собствена кариера — заключи тя.
— Кога смяташ да уведомиш министерството? — запитах.
— За прислужницата ли?
Кимнах.
— Веднага — каза тя. — Незабавно. Длъжна съм. Нямам избор. Но най-напред ще претърся архива и ще се опитам да разбера кой я е пратил. Понеже бих желала първо да уведомя лично някого на моето ниво. Така ще мога да се извиня. Иначе по официалния канален ред ще стане мътна и кървава. Всичките ми пропуски, пароли и кодове за достъп ще бъдат отменени мигновено, а аз ще получа един празен кашон и трийсет минути, за да опразня бюрото си.
— От колко време работиш там?
— От много. Бях си наумила, че ще съм първата жена директор.
Не казах нищо.
— Щях да ти кажа — продължи тя. — Честна дума, ако имах друг агент там, щях да те уведомя.
— Знам — казах аз. — Съжалявам, че направих прибързани изводи.
— От напрежението е — обясни тя. — Не е лесно да работиш под прикритие.
Кимнах.
— Това е някаква къща на ужасите — казах. — От една беля, та на друга. Всичко изглежда като някакъв кошмар.
Оставихме недоизпитите си чаши на масата и излязохме на покрития тротоар на търговския център, а оттам — навън, на дъжда. Бяхме паркирали близо един до друг. Тя ме целуна по бузата, качи се на форда си и тръгна на юг, а аз седнах в сааба и поех на север.
Този път Поли не бързаше да ми отвори портата. Накара ме да чакам цели две минути, преди изобщо да благоволи да подаде туловището си навън през вратата. Беше все така по дъждобран. После още цяла минута се взира в мен, преди да посегне към резето. На мен ми беше все тая. Бях твърде улисан в мисли, за да му обръщам внимание. В ушите ми звучеше гласът на Дъфи: „Направих преоценка на ситуацията.“ През почти цялата ми кариера във войската началник, пряк или непряк, ми беше един тип на име Лион Гарбър. Той имаше навика да си обяснява всяко нещо сам на себе си, като измисляше подобни фрази и клишета. Имаше по нещо за всеки възможен случай. Обичаше например да казва: „Преоценката на задачите е уместна, защото предотвратява излишния преразход.“ Под което нямаше предвид непременно пари. По-скоро преразход на жива сила, ресурси, време, воля, усилия, енергия. Често обаче си противоречеше. Както обичаше да повтаря за преоценка на задачите, така също казваше: „Никога не се отклонявай от набелязаната цел.“ Разбира се, с повечето поговорки е така. Много баби — хилаво дете, но две глави мислят по-добре от една. Ала въпреки всичките си противоречия и непоследователност като цяло Лион одобряваше преоценките на ситуацията. Одобряваше ги, и още как! Преоценката е мисловен процес, а той не виждаше нищо лошо в мисленето. Така че аз мислех, и то здраво, понеже подсъзнателно усещах, че нещо ме дебне, нещо изневиделица ще се случи, а съзнанието ми отказваше да го регистрира. Нещо, свързано с казаното от Дъфи: Не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.