Той се замята сред възглавниците. И все пак каузата е добра. Това е добра кауза! Онзи Стретфърд наистина е убил гоблинската жена, имам показанията на съучастника му и думата на едно създание, чието съдействие е от съществена полза за обществото. Да, вярно, накарах го да трепери от страх, но хора като О’Трепка винаги треперят от страх и по-добре да се страхува от мен, отколкото от Стретфърд, понеже аз поне знам кога да спра. Той е просто една червена топчица на билярдната маса, а в този смисъл предполагам, че и Стретфърд е същото. Някой стои зад него. Зад такива като него винаги стои по някоя голяма клечка, понеже почти всички тук са или отрудени хорица, или големи клечки, а доколкото знам, на практика никой няма и една добра дума за гоблините. Това е един полигон с много мишени, а проблемът при полигоните с много мишени е, че са безполезни, ако не знаеш в коя да се целиш.
Ваймс потъна в дълбок сън и почти мигновено се събуди от геройските усилия на сина си, който усърдно скачаше върху пихтията, представляваща спящия Ваймс.
— Мама вика да ставаш, тате. Казва, че дошъл един човек.
Ваймс не беше от хората, които се мотаят по халати, така че си навлече дрехите и се приведе в някакъв вид, доволно представителен за човек, който има нужда от бръснене, но явно не е успял да стигне до бръснача.
В салона седеше мъж с ветрилообразна шапка, бричове и нервозна усмивка — три неща, които без изключение леко подразниха Ваймс. Нервозната усмивка по принцип значеше, че някой се стреми към нещо, което не му се полага. Ветрилообразната шапка според Ваймс изглеждаше глупаво, а що се отнася до бричовете, никой не биваше да се изправя пред ченге, ако носи панталони, от които краката му изглеждат така, сякаш току-що е обрал къща, пълна със сребърна посуда, и я е наврял припряно в гащите си. На Ваймс действително му се стори, че вижда очертанията на чайник, но реши, че очите му си играят дяволити игрички с него.
Причинителят на тази вероятно самоинициирана тройна злополука стана при влизането на Ваймс.
— Ваша милост?
— Понякога — отвърна Ваймс. — Какво мога да направя за вас?
Мъжът погледна неспокойно към лейди Сибил, която се беше настанила удобно в ъгъла с лека усмивка, и подхвана:
— Ваша милост, опасявам се, че трябва да ви връча тази възбрана от името на борда на магистратите на този окръг. Много съжалявам за това, Ваша светлост, и се надявам да проявите разбиране, че е изключително неприятно да се налага подобно нещо спрямо един благородник, но никой не е над закона и законът трябва да се спазва. Аз самият съм Уилям Каменоломни, чиновник към въпросния правосъден орган… — господин Каменоломни се поколеба, защото Ваймс тръгна към вратата.
— Просто вземам мерки да не си тръгнете набързо — обясни Ваймс, като заключи вратата. — Моля, седнете, господин Каменоломни, защото сте тъкмо човекът, с когото исках да поговоря.
Чиновникът приседна като на тръни. Явно хич не му се щеше да е тъкмо този човек. Държеше в ръцете си свитък с червен восъчен печат, от онези, за които се смята, че правят един документ официален… или поне разточителен и труден за разбиране, което всъщност е едно и също.
Ваймс изведнъж осъзна, че всичките тези години, през които се изправяше лице в лице срещу лорд Ветинари, всъщност бяха висше образование, стига да си даваше сметка за това. Е, сега беше време за изпита. Той се върна при стола си, настани се комфортно на него, събра връхчетата на пръстите си и се намръщи над тях към чиновника пред себе си за цели десет секунди — време, което го изкарваше от кожата му всеки път, когато бе подложен на това изпитание, и би трябвало със сигурност да свърши работа за този дребен тъпунгер.
После разби тишината с:
— Господин Каменоломни, преди три нощи в моя имот е извършено убийство. Земевладението означава нещо тук, нали, господин Каменоломни? Изглежда е извършено, за да се спрегне името ми с изчезването на един ковач, Джетро Джеферсън. Може би мислите, че съм го наранил по някакъв начин, но това е нищо в сравнение с нараняването, което изпитах, когато се срещнах с Небивал Левак, нашия местен полицай, свестен момък, мил към старото си мамче, който въпреки това явно вярваше, че е подчинен на някакви мистериозни магистрати вместо на закона. А магистратите? Кои са магистратите? Някакъв вид местен орган? Те изглежда не са подчинени на никого, ни на окръжен съдия, ни… не съм свършил още!
Господин Каменоломни седна обратно на стола си с посивяло лице. Както и Ваймс, който се опитваше да не поглежда към Сибил, в случай че тя прихнеше. Той отново постави на лицето си маската на спокойствието и продължи: