Метлата засвистя, когато я размаха наляво-надясно.
— Знам ви аз вас! Някои сте горски, някои сте трафиканти, а някои сте копелета, да ме прощавате за клачианския! — В този момент зърна Ваймс и поспирайки само за да стовари метлата си като чук върху крака на един, направил стъпка в грешната посока, тя насочи пръста си към Ваймс и кресна: — Виждате ли го него? Ей това е джентълмен, че и велик полицай! Не може да се сбърка истинският полицай като моя Хенри, мир на праха му, а също и командир Ваймс, щото имат служебни значки, дето са отворили хиляди бирени бутилки, тъй да знаете, и дума ви давам, че бая ще боли, ако вземат да ви наврат една такава в носа. Тия скапани хартийки, дето ми ги размахвате, са смешна работа! Още една крачка напред, Дейви Хакит — процеди тя на най-близкия мъж, — и ще те млатна с метлата по ухото, хич не се съмнявай, ще го сторя!
Ваймс сканира множеството, опитвайки се да отдели подлите и опасните от невинните и глупавите, и тъкмо се канеше да пропъди една муха от главата си, когато чу тълпата да ахва и видя стрелата да пада на калдъръма пред госпожа Левак, зяпнала как метлата й се разцепва на две.
На теория госпожа Левак следваше да изпищи, но беше прекарала дълго време около ченгета, така че сега, цялата почервеняла, тя посочи строшената метла и каза само както едно старо мамче можеше да каже:
— Тая метла струваше половин долар! Не растат по дърветата, да знаете! Трябва да се плаща!
Моментално последва трескаво ровене из джобовете. Един мъж с огромно самообладание свали шапката си и в нея заваляха монети. И понеже повечето от тези монети бяха набързо извадени, сред тях имаше и цели, и половинки долари, така че госпожа Левак очевидно щеше да бъде осигурена доживотно с метли.
Небивал обаче, който досега вътрешно вреше, бутна шапката на земята точно като й я подаваха, и кипна:
— Не! Туй си е кат подкуп бе, мамо! Някой стреля по теб. Видях стрелата, дойде право от тая пасмина, точно от средата! А сега, мамо, искам да се прибереш вкъщи, щото не ща да те загубя кат тате, ясно? Марш в проклетата къща, мамо, щото кат хлопнеш вратата, смятам да ги науча тез господа на обноски!
Небивал аленееше. Ако на главата му паднеше някоя цепеница, щеше да избухне в пламъци. Гневът му — чист праведен гняв, от онези, в които човек може да открие подтика, стремежа и най-вече силата да пребие до смърт всички около себе си — се превърна в подмокрящ гащите проблем за подпийналите граждани, надделяващ доста над другия, т. е. че там, на калдъръма, има поне шест комунални долара и колко от тях биха могли да измъкнат, твърдейки, че са техни?
Ваймс не каза ни дума. Нямаше къде да я вмести. Една дума би могла да освободи спирачката, която задържаше възмездието. Родовата палка на Небивал, вдигната над главата му, приличаше на предупреждение от боговете. В ръцете му олицетворяваше мигновена смърт. Никой не посмя да побегне. Бягството със сигурност щеше да е кандидатура за свистящо дъбово поразяване.
Може би сега беше моментът.
— Околийски Левак, може ли да разменим няколко думи, като полицай с полицай?
Небивал обърна към Ваймс мътен поглед като човек, който се опитва да фокусира нещо от другия край на вселената. Един от по-далече стоящите мъже изтълкува това като възможност за бягство и зад тълпата се разнесе тупване, гласът на Уиликинс каза:
— О, много се извинявам, Ваша светлост, но този господин се препъна в крака ми. За съжаление имам много големи крака. — И за да подкрепи извинението си, Уиликинс вдигна един мъж, чийто нос може би щеше да изглежда по-добре към края на следващата седмица.
Всички очи се обърнаха към Уиликинс, с изключение на тези на Ваймс, защото там, в сенките, встрани от тълпата, отново видя онзи проклет чиновник. Не беше с тълпата, очевидно един уважаван чиновник не може да бъде част от тълпата, о, не, просто стоеше там и наблюдаваше.
Небивал изгледа кръвнишки множеството, понеже бягството е присъщо за хората.
— Оценявам помощта на вашия човек, командире, но това тук е моя територия, ако ме разбирате какво искам да кажа, и тук аз имам думата.
Небивал дишаше тежко, а очите му се въртяха наляво-надясно да открият първия, който помръдне или дори само изглежда като че ще помръдне в някакъв бъдещ момент.
— Аз съм полицай! Не най-добрият или най-умният, но аз съм полицай и човекът в дранголника ми е мой затворник, тъй че ще го защитавам до смърт, па ако ще да е смъртта на някои кучи синове, които застанаха пред старото ми мамче с арбалети, дето не знаят как да използват! — Той снижи глас до не толкова силен крясък. — Зная ви аз, точно както тате ви знаеше, и дядо също… е, поне някои от вас… и знам, че не сте чак толкова лоши. — Той млъкна за миг, присвивайки очи. — Какво правите тук, господин Каменоломни? Просто си стоите редом с тълпата? Поопразнихте ли джобовете си?