Ваймс се учуди как устата му отговори без никакво допитване към мозъка:
— Да, околийски Левак, съгласно раздел 12, дял 3 от нормативната уредба на Анкх-Морпорк представлява стандартна полицейска процедура — докладва уверено, знаейки, че никой от присъстващите не я е и зървал и твърде вероятно няма да може да я изчете, ако някога му попадне. Вътрешно Ваймс потрепна. Беше успял да вкара в Стражата джуджета, тролове и накрая дори върколаци и вампири въпреки определени явни пречки, но това беше резултат от системен натиск с течение на годините. Ветинари все казваше: „Какво е нормално? Мерилото за нормално е вчера и миналата седмица, и миналият месец, взети накуп." И, додаваше си Ваймс, същевременно се вкарва по нещичко, за да може нормалното постепенно да еволюира… макар че господин Смръдльо, или по-точно околийски стажант Смръдльо, наистина щеше да е по-добре да ограничи полицейските си дейности до пещерата. Да, идеята не беше чак толкова лоша наистина, стига да ги убеди да оставят пилците на мира. Тогава може би нормалното щеше да има шанс. Все пак хората явно доста лесно позволяваха правата и свободите им да бъдат отнети от онези над тях, но да се посместят на клона беше някак си шамар през лицето и се приемаше като такъв.
Ето че Небивал, останал без дъх, изглежда приключваше с тирадата си.
— Не мога да принудя никого от вас да ми даде показания, но има ли някой, който иска да ми помогне за следствието?
Ваймс се опита да скрие изражението си от останалите и най-вече от Небивал. Разбира се, капитан Керът навремето беше такъв, а и — възможно ли беше? — може би даже младият Сам Ваймс е бил същият, но със сигурност на всекиго му беше ясно, че не може да се очаква от хора, които са част от тълпата, да вдигнат ръка и да изчуруликат:
— Да, околийски! Много ще се радвам да си кажа всичко, което знам, и бих искал тези любезни господа тук да ми бъдат свидетели.
Това, което следва да правиш при подобно представление е просто да чакаш. Чакаш, докато някой се промъкне и ти прошепне нещичко на четири очи или просто кимне с глава в правилната посока, или (това се беше случвало на Ваймс) надраска три инициала в разляната по барплота бира и усърдно ги забърше за по-малко от две секунди. А някой умник би си помислил, че човек никога не знае кога ще му излезе късметът. Все пак Небивал можеше да се окаже перспективен младеж, нали? А едни добри взаимоотношения може да ти дойдат добре някой ден.
Ваймс се отърси от розовия облак на смущението.
— Е, господа, в качеството си на командир на анкх-морпоркската Градска стража, трябва да отбележа, че вашият околийски е доста мек с вас. Аз нямаше да бъда такъв, така че трябва да сте му благодарни. Колко от тези… — тук Ваймс вкара подигравателна усмивка —…господа всъщност познаваш, околийски Левак?
— О, ами около половината, командире. Имам предвид по име, фамилия, домашен адрес и прочее. Останалите не са тукашни. Не мога да кажа, че всички са ангелчета, но като цяло не са твърде лоши.
Този деликатен отговор при дадените обстоятелства предизвика няколко неестествени усмивки и определено облекчение из цялото множество, като за щастие отвори място за следващия въпрос на Ваймс:
— Та кой от тях, значи, ще да е бил със зареден арбалет, а, господин Левак?
Преди обаче Небивал да успее да отвори уста, Ваймс се обърна, за да посрещне връщащият се господин Каменоломни, тъй ненавременно предаден от храносмилането си. Уиликинс, чиито инстинкти рядко го подвеждаха, все още го държеше под око. Високо и бодро Ваймс възкликна:
— Виждам, че моят добър приятел господин Каменоломни се върна! Той е правист, а аз съм полицай, така че ще намерим общ език. Моля, елате насам, господин Каменоломни.
Той галантно, но здраво поведе под ръка неохотно крачещия чиновник малко встрани от тълпата, която ги загледа, както с доволство забеляза Ваймс, с най-дълбоко подозрение.
— Вие сте правист, нали, господин Каменоломни? Случайно да се занимавате с наказателно право?
— Не, Ваша светлост, специализирам най-вече поземлени отношения и вещно право.
— А, доста по-малко рисковано — отбеляза Ваймс. — И предполагам, че сте член на анкх-морпоркската адвокатска колегия, председателствана от стария ми познайник господин Въртел? — Спомена го сякаш между другото, но знаеше, че името на старото зомби смразява от ужас сърцето на всеки правист… макар че дали господин Въртел все още разполагаше със сърце, беше спорен въпрос.