И ето го на! Точно там долу, на брега. Определено правоъгълно и доста голямо. След кратка закусчица с твърдо сварено яйце той убеди птицата да кацне на върха на едно дърво. Скачането от високо не беше ужасяващо начинание за някой с фигълска кръв.
На свечеряване Лудичкия Артър пое по редиците ароматен тютюн. И в тази земя, където геометрията беше рядкост, колибите в близката далечина се оказаха също толкова правоъгълни.
Той тръгна крадешком натам, а когато видя купчината, бяла и сложно устроена, продължи все по-крадешком. Белотата се състоеше от кости. Малки кости, не фигълски, но доста по-малки от човешките. А когато се взря малко по-нататък, видя трупове. Един от тях все още мърдаше, повече или по-малко.
Лудичкия Артър не можеше да сбърка гоблин, па макар и отдалеч. На света имаше достатъчно хора, които не обичаха фигълите, за да се дуят твърде много самите фигъли по отношение на гоблините. Те бяха проклета напаст, естествено, но даже фигълите с радост признаваха, че и те самите са напаст. А да си напаст не е нещо, от което трябва да умреш. Накратко, Лудичкия Артър определи положението като много лошо.
Той погледна онзи, който помръдваше. Целият беше в рани. Единият му крак беше пресукан, а по тялото му гнояха дълбоки язви. Лудичкия Артър не можеше да сбърка смъртта, като му се мернеше пред очите, а тя в момента витаеше навсякъде около него. Той видя молбата в едничкото останало око на гоблина, извади ножа си и сложи край на страданията му. Докато стоеше втренчен пред него, глас зад гърба му каза:
— Ти пък откъде се взе, по дяволите?
Лудичкия Артър посочи значката си, която върху него беше колкото щит, и отвърна:
— Анкх-морпоркска Градска стража, че знайш. Плещестият човек се втренчи в него и каза: — Тук нема закони, келешче недно, квото и да си ти.
Както командир Ваймс все повтаряше при периодичните си мотивиращи речи към подчинените си, добрият служител си личи по това дали може да импровизира при непривични обстоятелства. Лудичкия Артър помнеше думите му съвсем ясно: „Никой не очаква от вас да сте велики законоведи, но ако имате доказателство, което предполага, че с оглед на него предполагаемите ви действия са оправдани, трябва да ги предприемете."
Затова Лудичкия Артър, драскайки отметки в главата си, разсъди: „Робството е незаконно. Знам, че преди е имало такова, ама не знам вече да го има някъде. Джуджетата не го вършат, нито пък троловете, пък аз знам, че лорд Ветинари е смъртно против." Той провери отново всички отметки, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо, след което погледна нагоре към смръщения човек и рече:
— Прощавай, гусинчо. Що беше туй, дето току-що ми го рече?
Мъжът се усмихна ужасно, сграбчвайки дръжката на камшика си.
— Рекох, че тук нема закон, малоумно скункче такова.
Последва пауза и Лудичкия Артър сведе очи към мъртвия гоблин върху вонящото, пълно с кости бунище.
— Я пробвай пак — подкани го той.
В историята на битките конкретната представляваше една от най-едностранчивите и въпросната страна клонеше към Лудичкия Артър. В плантацията имаше едва десетина пазачи, понеже окованите и умиращи от глад същества по принцип не дават отпор. А пазачите така и не разбраха с какво се бият. Беше някаква сила, която хвърчеше напред-назад по земята, а после нагоре по крачолите, оставяйки те без никакъв дъх за борба или всъщност за каквото и да било друго. Ударите се сипеха от нищото. Онези, които побягнаха, бяха повалени на земята. Онези, които не побягнаха, бяха оставени в безсъзнание. Битката, естествено, си беше нечестна. Като цяло е такава, дори да се бие само един фигъл, и то срещу цял взвод.
Като свърши, Лудичкия Артър измъкна разни вериги от някои колиби и прилежно окова всеки повален пазач. Чак тогава отвори останалите колиби.
Желязната врата на дранголника се тресна в каменната стена при влизането на Ваймс. Въпреки всичко той гледаше да внимава къде стъпва.
А господин О’Трепка пропя, наистина пропя. Ваймс не беше в орнитоложка позиция да прецени дали пее като славей или червеношийка, но дори да беше като жаба, нямаше да има значение, защото му изпя всичко за някакъв хаймана на име Бени Безносия. Той се мотаел наоколо, както правят такива типове, с надеждата да прибере по нещичко, и беше изтъргувал чифт ботуши („Не знам откъде са дошли, нито пък ти, ясно?") за една пуйка точно онази вечер, преди кошмарът да почне за Тед.
— Ами, сър — продължаваше О’Трепка, — нали ме питахте какво се е случило преди години, пък то нали покрай всичко останало хич не се сетих за онова, дето може да се е случило вчера, ако ме разбирате какво искам да кажа. Всичко беше толкоз внезапно едно такова. Ама тъй де, той рече, че оня следобед подготвяли една плаваща база за двуволски кораб и му замирисало на гоблини. Той нали живее близо до пещерата им в Стръмнище, пък тя такава миризма хич не се забравя. Та така му рекъл на докера, дето всички го знаят като Залитака Без Име, щото често плете крака, като се накърка, и оня му отвърнал: „Да бе, откарват ги, докат още може, ама ти хич нищо не си видял, нито пък аз, ясно?". На някой сигурно му е било много важно, щото Стретфърд е на оня кораб. Някой сигурно е тропнал с крак, щото Стретфърд хич не обича кораби. Абе направо си мрази водата. Хич няма да се качи на кораб, ако има друг чалъм.