Небивал обаче беше във въодушевено и бъбриво настроение:
— Предполагам, че в Куумската долина е имало много коне, а, сър?
На Ваймс му приседна.
— Всъщност, момко, на троловете не им вършат никаква работа, а се говори, че джуджетата ги ядат тихомълком.
— Боже, това сигурно е било голям удар за такъв боец като вас, командире?
Боец ли? Може би, каза си Ваймс, поне при липса на друга алтернатива, но откъде, да им се не знаят и седемте кръга на ада, ти хрумна, че ми е присъщо дори да поглеждам коне? И защо още вървим към някакъв обор, който ще е тъпкан с проклетите твари, които пръхтят, ровят с копита, ръсят слюнки и въртят дивашки очи, както по принцип си правят? Е, ето защо: защото съм се гипсирал адски от страх да кажа на Небивал, че съм се гипсирал адски от страх. Ха, историята на моя живот — твърде голям страхливец съм, за да бъда страхливец, по дяволите!
Ето че Небивал отмести тежката дървена порта, която в чувствителните уши на Ваймс изскърца като новоскована бесилка. Той изпъшка и прекрачи прага. Да, това си беше истинска гадна конюшня и на Ваймс му се догади. Ей ги на и неизменните хрантутници — кривокраки, диви, с нещо плъхско в мутрите и чаталестусет в краката. Направо да играеш крикец с тях. Всички имаха по някоя сламка между зъбите, вероятно защото на това я караха. И така, безпомощният Ваймс бе представен на разни мъже, които, то се знае, бяха чували за него (Е, как, такъв велик полицай!), докато Небивал го описваше с щедри краски тъкмо като човек, който ще настоява да язди най-необуздания звяр, озаптен в обора.
Изведоха им два оседлани коня със зъл вид и Небивал щедро побутна по-едрия към Ваймс.
— Ето, сър. Отново на седлото, а? — смигна той и му подаде юздите.
Докато Небивал договаряше наемните условия, Ваймс усети, че нещо го подръпва за крака, и сведе очи към ухилената физиономия на околийски стажант Смръдльо, който изсъска:
— Гулям зор, гусин пу-ли-ссай, а, кулега? Гулям зор за некой шубе от кон. Адски верно! Мрази кон, знае мой нос страх. Земи мен, гусин пу-ли-ссай. Аз оправя. Нема грижа. Смръдльо без туй требе, а? Ти открива плашен гоблин? Вряс, вряс, вряс! Ама Смръдльо вика млък гоблин, тоз тук ако тъй личи, не чак такъв задник, тъй на! — Проклетото гоблинче снижи още повече пропукващия си глас и додаде така, че Ваймс едва го чу: — А Смръдльо хич нема каже бъкел за оня, дето пере ризи на гусин пу-ли-ссай и бива арбалет, а? Гусин Ваймс? Няма толкова клет народ, за когото никой да нехае, господин Ваймс. — Думите удариха Ваймс като мокър парцал през лицето. Малкият негодник ли каза това? Ваймс наистина ли го чу? Сякаш попадна в разговора от някъде другаде, от някъде много другаде. Той се втренчи в Смръдльо, който весело му се озъби и се навря ужасяващо под коня тъкмо когато отсреща в обора мозъчният тръст от дебатиращи конни експерти приключи преговорите с Небивал. Онзи, който явно бе шефът, плю на десницата си, а Небивал, нарушавайки всички процедури по обществена безопасност, плю на своята и разтърсиха ръце, а после и парите размениха ръце и Ваймс си помисли, че би било добре, ако те поне си миеха ръцете.
И в този момент конят коленичи пред Ваймс, вероятно за свое собствено изумление. Ваймс беше виждал това само в цирка, а всички останали ахнаха, сякаш никъде не са го виждали.
Смръдльо чудодейно беше изчезнал, но както казва достопочтеният философ Ли Тин Уидъл, когато те гледат невярващи очи, трябва да направиш нещо или да си останеш, според великия божествен замисъл, тъпак. Ето защо Ваймс разкриви крака и се примъкна над коня небрежно колкото можа, а после издаде онзи странен цъкащ звук, който беше чувал конярите да използват за всяка команда, и конят се изправи на крака, издигайки Ваймс лекичко като в люлка за небивало изумление и последващи диви овации от кривокраката тълпа, която ръкопляскаше и викаше неща от сорта на: „Ей богу, сър, трябва да се цаните в цирка!". А през това време Левак, за жалост, преливаше от възхита.
Вятърът се усилваше, но все още не се беше съвсем смрачило и Ваймс остави Небивал да води в лек раван, който наистина се оказа равен.
— Изглежда ще вали, командире. Предлагам да ускорим малко, докато не стигнем земята на Свирач, а като заобиколим плитчините при пролива Джонсън, може да минем в лек галоп край бостана с пъпеши, откъдето вече ще можем да видим „Пути". Как ви се струва, сър?
Сам Ваймс тежко изчака няколко секунди, за да създаде впечатлението, че има и най-малка представа от местната география, и отвърна:
— Ами да, струва ми се горе-долу добре, Левак.
Смръдльо се примъкна нагоре към гривата на коня, отново се ухили и вдигна малък палец, за щастие не чужд.