Дъждът се лееше от всички посоки, включително нагоре, а симфонията на мрачната разруха се подсилваше от неумолимото свличане на брега в пенещата се вода. Конете вече бяха обезумели и посоката нямаше никакво значение — светът се състоеше единствено от мрак, вода, смразяваща безнадеждност и две червени очи.
Небивал ги видя пръв, а после Ваймс долови миризмата. Беше натрапчивата, отчаяна миризма на наистина притеснени волове и достатъчно наситена, за да си проправи път през целия ад. Колкото и да е чудно, корабът все още се носеше над водата въпреки факта, че вързаната за него флотилия от баржи се блъскаше, оплиташе и с една дума се мяташе по реката като опашката на вбесена котка.
— Защо не са го вързали някъде? — извика Небивал на бурята.
Изглеждаше отчаяно, но Ваймс скочи от стремето, сграбчи зловонното телце на Смръдльо и перна коня си по задницата. Все пак така поне имаше някакъв шанс да оцелее, отколкото с ездач.
И тогава, макар и за миг, вътрешният му взор обгърна Куумската долина. Едва не умря тогава, когато водата се стовари в ждрелото и забуча из безкрайните карстови пещери, като го запокитваше в стените, въргаляше го по дъното и го блъскаше по таваните, докато не го изхвърли на малък пясъчен бряг сред абсолютен мрак. Тогава мракът му стана приятел и Ваймс се понесе в лоното на мрака, откривайки просветление. Тогава разбра, че страхът и яростта могат да бъдат отлети в меч, а стремежът да почете още веднъж за лека нощ на детето си — да се превърне в щит и броня за един умиращ дрипльо, който след това се ръкува с крале.
След подобно нещо какво му е страшното да спасиш няколко гоблина и още неколцина човеци от лашкащ се в някаква коварна река кораб сред тътнещия проливен мрак?
Той затича по жвакащия бряг с лееща се във врата му вода. Тичането обаче не беше достатъчно. Трябваше да помисли. Близко е до ума, че щурманът познава реката и познава кораба. Би могъл да акостира по всяко време, нали? Но не го беше сторил, а явно не беше глупак, защото, макар да познаваше реката едва от няколко часа, Ваймс виждаше, че нито един глупак не би могъл да оцелее в нея за повече от няколко курса. Тя беше създадена като капан за глупаците.
От друга страна, ако не си глупак, да си щурман на волски кораб е доста добра оферта — получаваш престиж, уважение, подчинени и стабилна заплата за стабилна работа, без да се брои завистта на всички хлапета по всеки пристан от курса. Една вечер Сибил му беше разказала надълго и нашироко за щурманите, при това с немалък ентусиазъм. Защо тогава при такава чудесна длъжност някои би влачил ценен товар с такъв ценен кораб в подобна вечер, обещаваща пълно унищожение при всеки змийски завой, когато никой не би го обвинил, ако акостира за малко?
За пари? Не, отхвърли мисълта Ваймс. Тази река се казва Старата Негодяйка и парите със сигурност не вършат работа, когато затъваш мъчително в калната й паст. Освен това Ваймс познаваше такива мъже. По принцип бяха горди, самоуверени и абсолютно неподатливи на подкуп. Щурманът вероятно не би подложил на риск кораба дори да му опреш нож в гърлото… Но семейството му обикновено е с него. Той, така да се каже, си върти руля от вкъщи, нали?
Какво би направил един отчаян щурман в такъв случай, а? Какво би сторил, ако някой опре нож в гърлото на жена му или детето му? Какво му остава да стори, освен да продължи да върти руля, разчитайки на целия си жизнен опит, за да ги спаси? А нежеланият гост няма да е сам, не, защото когато се опиташ да килнеш рязко кораба, докато напрегнал мускули, разчиташ на объркването, за да скочиш върху падналия негодник и да го удушиш с голи ръце, би могъл да успееш, ако не си е довел помощник. Така че просто оставаш на руля с голата надежда и молитвите си, очаквайки всеки миг да те застигне грохотът на противната вълна.
Небивал вече търчеше по брега след него и едва успя да изпъхти:
— Какво ще правим, сър? Олеле, какво ще правим!
Ваймс не му обърна внимание за момента. Дъждът, кипналото течение и въргалящите се дънери бяха достатъчно голям проблем, обаче той не сваляше очи от редицата баржи. В лашкането им имаше някакъв ритъм, но той непрекъснато се нарушаваше от всевъзможни отломки каквито и опити за управление да се правеха там отпред, при щурвала. Всеки път, когато най-задната баржа се блъснеше в брега, настъпваше един момент, един ценен мигновен момент, в който човек би могъл да скочи на борда й, стига да беше такъв глупец.