— Видите ли, сър, родът ми идва от Клач и коренната ни фамилия е била Манталитет, но, естествено, в течение на времето хората имат навика да произнасят погрешно някои…
Ваймс го прекъсна, понеже това беше по-приемлив вариант от удушаването.
— Моля ви, господин Менте, ще ми кажете ли какво става на „Пути"?
— О, боже, беше ужасно, наистина беше изключително ужасно! Отвсякъде викове, крясъци и със сигурност чух женски писък! А сега непрекъснато се удряме в брега или поне така звучи! А пък бурята, сър, без съмнение ще сме на дъното само докато мигнем!
— Не отидохте ли напред да погледнете, господи! Менте? — запита Ваймс.
Човекът явно се потресе.
— Командире, аз отглеждам комплицирани кокошки, изключително комплицирани кокошки. Не разбирам нищо от бой! Кокошките никога не стават толкова агресивни! Наистина съжалявам, сър, но не отидох да погледна, та да не би да видя нещо, разбирате ли? Щото ако бях видял нещо, хората сигурно щяха да видят мен, сър. И понеже предполагам, че са онези хора, дето са останали живи, след като някои други хора може евентуално да са умрели, и може би имат пръст във въпросните смъртни случаи, се погрижих да не ме видят, сър, ако разбирате какво имам предвид. Освен това нямам оръжия, но пък имам слаби дробове и дървен крак. И съм жив до момента.
Ваймс си помисли, че общо взето, във всичко това има безспорна логика, така че каза:
— Не се тревожете за това, господин Менте, сигурен съм, че си имате достатъчно проблеми с комплицираните ви кокошки. Та значи нямате никакво оръжие, а?
— Много съжалявам, че ви разочаровам, командире, но аз не съм голям здравеняк. Едвам качих сандъчето си с инструменти на борда!
Лицето на Ваймс не трепна.
— Сандъче с инструменти ли? Имате инструменти?
Господин Менте отново се прилепи за стената, когато баржата подскочи от нещо, което не би трябвало да е там, и отговори:
— Ами да, разбира се. Ако успеем да стигнем до Куирм, имам едно местенце, което трябва да подготвя за стотина кокошки, а в тия времена ако искаш нещо да стане както трябва, трябва да си го свършиш сам, нали?
— Сърбал съм я тая чорба — каза Ваймс, залитайки от поредния удар. — Питам се дали не може да погледна това ваше сандъче с инструменти?
Има моменти, в които симфонията на света с целия й звуков калейдоскоп от трясъци, бумтежи, свистене и тътен изведнъж се слива в едно огромно алелуя! А съдържанието на невинното сандъче с инструменти на птицевъда, в което нямаше нищо, дето да не е направено от най-обикновено желязо, стомана и дърво, въпреки всичко озари очите на командир Сам Ваймс като манна небесна. Чукчета, чукове, триони, леле-мале! Дори имаше голямо нарезно шило! Какво би могъл да постигне Уиликинс с такава играчка? А-ле-лу-я! О, имаше и кози крак! Ваймс го претегли на ръка и усети как Улицата се надига и разгръща под краката му. Мъжът с комплицираните кокошки беше чул женски писък…
Ваймс се извъртя, когато брезентът се отметна и Небивал падна в баржата сред вихрушка от пръски.
— Знам, че не ми дадохте сигнал, командире, но реших, че е редно да ви кажа — водата спада.
Ваймс забеляза, че господин Менте стисна очи и изпъшка. Обърна се въпросително към Небивал:
— Е, това е добре, нали? Водата? Че спада?
— Не, сър, не е! — извика Небивал. — Продължава яко да вали, а нивото на водата спада, което значи, че нагоре по течението се натрупват достатъчно строшени дървета, храсти, камъни, кал и какви ли не боклуци и правят тапа, която става все по-голяма и по-голяма и се разширява, а водата се заприщва зад нея. Разбирате ли какво имам предвид?
Ваймс разбра.
— Противна вълна?
Небивал кимна:
— Противно вярно, сър! Имаме избор да умрем върху реката или под нея, как предпочитате? Какви са заповедите ви, моля ви, сър?
Поредният сблъсък разтърси баржата и Ваймс се втренчи в мрака. В тази ужасна тъмнина някой успяваше да накара кораба да не се преобърне. Беше пищяла жена, а Ваймс имаше кози крак. Почти без да мисли, той бръкна в отвореното сандъче и подаде на Небивал един ковашки чук:
— Дръж, момко. Знам, че си имаш официална палка, но нещата могат да станат интимни и лични. Зачисли го към чудовищната алгебра на нуждата и се опитай да не ме удряш с него.
Чу гласа на Небивал да пита още по-трескаво:
— Какво ще правим, командире?
Ваймс примигна и отговори:
— Всичко!
Когато Ваймс дръпна брезента, вятърът го подхвана и той полетя през реката, оставяйки собственика на комплицираните кокошки ребром с голата надежда и строшените яйца. Измъкнаха се върху баржата, а сенките им затанцуваха под ритъма на светкавиците. Как, по дяволите, щурманът успяваше да се ориентира във всичко това? Със светлини отпред? Те със сигурност не можеха да послужат за нищо в подобна нощ, освен да показват колко е черна. Но макар че при всеки трясък и разтърсване му се струваше, че ще е за последно, Ваймс различи плисъка на гребните колела като някакъв стабилен, надежден лайтмотив в какофонията, някакъв постоянен окуражителен звук. Корабът си проправяше път.