— Да, сър, това е рецепта за вакса, но ще го имам предвид.
Ваймс се обърна към Смръдльо, който вече изглеждаше малко по-пълен от обикновено.
— Смръдльо, нямам ни най-малка представа какво ще стане след малко. Виждам, че дружките ти започват що-годе да приличат на живи, така че имате шанс да избирате като всички останали — плуваш или потъваш. Не мога да ви предложа друго. Хайде, Левак, да поемаме!
От това разстояние „Чудната Пути" представляваше скърцаща лашкаща се грамада, полускрита от хвърчащи листа и клони. Освен бурята, тракането и скриитенето на ходовия механизъм не се чуваше друго.
— Добре — тихо се обади Небивал, — предлагам да влезем през вратата за добитъка откъм кърмата, сър, или „изотзад", както бихте казал вие. Скокът няма да е труден, има доста скоби, понеже отговорникът по товара трябва да слиза оттам да наглежда баржите. Виждате ли онези двойни врати и малката портичка? Оттам ще влезем. По рампата за добитъка сигурно ще има още товар, понеже тия кораби винаги се пълнят до дупка, а после ще отидем до сред трюма…
— Това на средата на кораба ли ще рече? — уточни Ваймс.
Небивал се усмихна.
— Да, сър, и внимавайте, понеже там има и разни машинарии. Ще видите какво имам предвид, понеже ви сече пипето. Една грешна крачка и може да се натресете между зъбните колела или върху вол, което не е особено щастливо събитие. Долу е шумно, смрадливо и опасно, така че ако има бандити на този кораб, не бих очаквал да ги открием там.
Аз бих, помисли си Ваймс. Нашият господин Стретфърд явно е от онези маниаци, дето не се спират пред гибелни условия. Защо? За да бъде товарът далеч, преди някой да разбере за него. Стретфърд работи за младия Ръждьо, а цялата рода на Ръждьо вярва, че светът им принадлежи. Замъкват гоблините нанякъде, но искат да ги запазят живи… защо?
Сътресението от поредния сблъсък го върна обратно в ужасяващото тук и сега и той каза:
— Според мен няма да свалят орлов поглед от екипажа, в случай че на някого му хрумне да навре винтов ключ в машинарията.
— О, много умно, сър, наистина много умно. Там долу трябва да има някакво осветление, просто за безопасност, но няма да е кой знае какво, а и всички лампи са с двойно стъкло, за да не стане…
Небивал се поколеба, затова Ваймс предложи:
— Пожар евентуално? Не познавам механик, който да не ръси грес навсякъде, където може.
— О, съвсем не става дума за грес, сър. Заради добичетата е. Газовете им някак се натрупват, без майтап! И ако се строши стъклото на газена лампа, е… за жалост става голямо зрелище. Преди две години „Великолепната Пеги" хвръкна от водата тъкмо по тая причина!
— Тука да не ядат Пу Шен Ку Чи Гъз с репички?
— Не, сър, доколкото знам, не, но смесената бханг-бхангдукска кухня е много популярна по корабите, така си е. Както и да е, по-нататък е каютата на щурмана, спалните помещения, после и рубката, която е с много големи прозорци… ъм, това си е още една добра причина да нападнем изотзад, сър.
Скокът се оказа стимулиращо малък с добра хватка накрая. Ваймс не се тревожеше, че могат да ги чуят. Палубата скърцаше под краката му, докато не се вмъкна в „Чудната Пути", а като се промъкна към търбуха или какъвто там, по дяволите, беше правилният термин, корабът заскърца отвсякъде и непрекъснато, и освен това запъшка. Беше толкова шумно, че внезапната тишина сигурно щеше да се окаже подозрителна. А аз търся някой, който изглежда като всички останали, помисли си той, докато не заприлича на проклетия главорез, какъвто е всъщност. Е, това изглежда няма как да се сбърка.
Ваймс смътно долавяше трескавото въртене на огромните колела от двете страни и нижещите се над главата му вериги. И ето че на върха на тясната стълба забеляза нещо, на което явно не му беше мястото там…
Беше жена. За полата й се беше вкопчило малко момиченце. Стояха хлабаво овързани за една скърцаща греда, а малка газена лампа над тях ги държеше в центъра на кръгче светлина. Сигурно защото малко по-встрани от тях на някакъв стол седеше човек с арбалет на скута.
Което беше озадачаващо, защото краката му бяха овързани с въже. Единият му край минаваше по пода и изчезваше надолу в нещо, което, съдейки по топлината, смрадта и периодичния рев на измъчено копитно, водеше към тъй наречения обор, който Ваймс току-що беше подминал. Другият край на въжето се губеше напред към рубката.
Жената го забеляза и мигновено притисна детето към себе си, като много бавно доближи пръст до устните си. Оставаше му да се надява мъжът да не е забелязал, но не и жената да е осъзнала, че е там, за да я спаси, а не за да й причини още страдания. Не беше необходимо да се надява — просто го знаеше, но се поуспокои, като видя, че жената е съобразителна. Той вдигна ръка към Небивал, който явно беше офицерски материал и не беше помръднал изобщо. Също като Ваймс само наблюдаваше. Само че Ваймс наблюдаваше, позволявайки на мрака у себе си да надигне глава и да прецени ситуацията по своя си неподражаем начин. Това не беше Призоваващият мрак или Ваймс поне горещо се надяваше да не е. Беше просто собственият му човешки мрак и вечен враг, който знаеше всяка негова мисъл. Знаеше, че всеки път, когато командир Ваймс заловеше някой безчовечен и изобретателен убиец, за да получи съответната милост или справедливост, каквато законът в своята относителна мъдрост отсъди, се появява друг Ваймс, един призрачен Ваймс, чийто порив да накълца на място тази твар на парчета трябва да бъде удържан с вериги. Това за съжаление всеки път ставаше все по-трудно и той се зачуди дали някой ден този мрак няма да се отприщи и да реши да си вземе своето, а той да не разбере… Стегите и оковите, вратите и ключалките в главата му щяха да са изчезнали, а той нямаше да разбере.