— Чувал съм за вас. Мислех ви за умрял!
— По принцип си изглеждам така в края на плаване, господин Галона. — Ваймс посочи очевидния труп на пода между тях и додаде: — Какво му се случи?
— Тоя вече е умрял — ухили се Десет Галона. — Досега не бях виждал човек да се задуши от собствения си нос.
Сред роптанието на воловете и зловещото трополене на пренапрегнатите вериги трудно се чуваше друго нещо, но Ваймс извика:
— Има ли арбалет?
Десет Галона кимна и с пръсти, по-дебели от китката на Ваймс, свали въпросното оръжие от една кука на стената.
— Бих дошъл с вас, господине, ама само ние тримцата крепим нещата тук! — Той плю. — То бездруго няма надежда, де, противната вълна е точно зад нас! Ще се видим на оня свят, ченге!
Ваймс му кимна, огледа набързо арбалета, пипна го оттук-оттам и удовлетворен, пое нагоре по стълбите. Изправи се пред малцината, останали на „Чудната Пути", които не изливаха вода върху гърбовете на изпускащите пара волове или не опитваха да запазят кораба цял и над водата. Талазите вече се сгъстяваха, той беше сигурен в това, а без съмнение, направеше ли достатъчно голям пробив, цялата противна вълна щеше да се изсипе върху тях.
Когато поредният талаз повдигна кораба, всички на площадката подскочиха освен Як, който се прекатури и вече трепереше неистово, явно осъзнал, че вероятно ще е злощастният победител в първото състезание по премятане през борда. Небивал рязко пое дъх, когато Ваймс отиде до разтреперания човек, и измъчено изпъшка, като видя, че командирът му подава своя арбалет с думите:
— Казах ти, околийски, не мога аз да сбъркам убиец, като го видя. Сега ни трябва помощ и съм сигурен, че нашият господин Як страшно много иска точно сега да мине към добрите — решение, което може да го представи по-лицеприятно в съда. Не съм ли прав, господин Як?
Младежът закима трескаво, а Ваймс продължи:
— Стой тук, Левак. Докато не знам точно кой е още на това корито, бих искал да пазиш дамите. В момента не съм сигурен кой е оцелял и кой не.
— „Пути" не е корито, командире — рязко се обади госпожа О’Стър, — но този път ще пропусна това край ушите си.
Ваймс й отдаде чест. И отново всички освен Як подскочиха, а идиотът пак се търколи по пода. Ваймс обърна очи към стълбите.
— Стретфърд е при щурмана, нали, господин Як? Подхвана ги още един, по-силен талаз и Як тежко падна, но успя да избъбли:
— Той също е чувал за вас, да знаете, и е решен да стигне до морето, преди да го хванете. Той е убиец, сър, безмилостен убиец! Не му давайте шанс, сър, моля ви, заради всички нас и го ликвидирайте бързо заради себе си!
Въздухът беше наелектризиран, наистина наелектризиран. Всичко метално се тресеше и подрънкваше.
— Казват, че вълната скоро ще се отприщи — додаде Як.
— Благодаря за съвета, господин Як. Звучите ми като разумен младеж и ще кажа това на властите.
Притесненото изражение на младежа се изкриви в усмивки:
— А вие сте прочутият командир Ваймс, сър! С радост ще застана зад гърба ви!
Стъпалата до рубката бяха доста. Щурманът беше цар на реката и наблюдаваше от високия си престол цялото речно царство, дори когато, както сега, дъждът удряше по здравите стъкла, сякаш смяташе такава преграда за оскърбление спрямо небето. Ваймс стремително влезе в рубката. Не си струваше да вика, при положение че бурята удавяше всеки звук, но трябваше да може да каже, че го е казал:
— Командир Ваймс, анкх-морпоркска Градска стража! В името на закона за наложителните действия! — Какъвто не съществуваше, но той се зарече, че ще го вкара в сила, по дяволите, още щом се върне в града, дори да се наложи да привлече подкрепа от целия свят. Човек на закона, изправен пред кошмарни критични обстоятелства, трябваше да разполага поне с някакъв смокинов лист, който да навре в гърлата на адвокатите!
Виждаше тила на господин О’Стър с капитанска шапка на главата. Щурманът не му обърна никакво внимание, но един младеж се оцъкли във Ваймс с подкосяващ краката и подмокрящ гащите ужас. Мечът, който държеше, се стовари тежко на пода.
Як подрипваше от крак на крак.
— Бързо му вижте сметката, командире, че сигурно ще извърти някой номер, казвам ви!
Ваймс пропусна думите му покрай ушите си и предпазливо посегна към колана на младежа, откъдето измъкна къс нож, от онези, каквито обикновено носят речните плъхове. Сряза с него едно въже и върза ръцете на младежа зад гърба му.
— Добре, господин Стретфърд, слизаме долу. Макар че ако искаш първо да се окъпеш в реката, няма да те спирам.