Тогава мъжът за пръв път отвори уста.
— Аз не съм Стретфърд, сър — умолително изхленчи той. — Аз съм Стисльо Дръвчев. Стретфърд е зад вас с арбалета, сър.
Мъжът, представил се като Як, се изкиска, когато Ваймс се обърна към него.
— О, боже, о, боже, великият командир Ваймс! Проклет да съм, ако не си тъп като купчина конски фъшкии! Не можеш да сбъркаш очите на убиец, а? Е, аз има-няма шестнайсетина съм затрил, без да включвам гоблините, разбира се, те не се броят.
Стретфърд се прицели във Ваймс и се ухили.
— Май го дължа на момчешкия си вид, как мислиш? На кой проклет глупак му пука за гоблините, а? О, разправят, че можели да говорят, ама нали знаеш как лъжат проклетите копеленца! — Върхът на арбалета хипнотично се движеше напред-назад в ръцете на Стретфърд. — Ама все пак ми е любопитно. Имам предвид, не ми се нравиш и ще те застрелям като едното нищо, ама що не ми направиш услугата да ми кажеш какво видя в очите ми, а?
Стисльо използва възможността да се измъкне отчаяно надолу по стълбите тъкмо когато Ваймс каза, повдигайки рамене:
— Видях убита гоблинска жена. Тя какви лъжи ти наговори? О, да, не мога да сбъркам очите на убиец, господин Стретфърд, понеже много пъти съм се взирал в такива. Пък ако искам да си ги припомня, се поглеждам в огледалото. Да, познах те по очите и ми е интересно да видя какво ще сториш, господин Стретфърд. Макар че сега като се замисля, може би не беше съвсем разумно от моя страна да ти давам арбалета. Може би наистина съм глупав, понеже ти предлагам възможността да се предадеш тук и сега. Няма да имаш друга възможност.
Стретфърд го изгледа със зяпнала уста.
— Мамка му, взел съм те на мушка, а ти искаш аз да се предам? — възкликна накрая. — Прощавай, господинчо, ама ще се видим пак в ада!
В гръмовния свят се отвори една пролука за иззвънтяването на тетивата, когато ухиленият Стретфърд дръпна спусъка. За съжаление последвалият звук наподобяваше думичката „кльоф". Той се втренчи в арбалета.
— Извадих жилото и го метнах в тора — обади се Ваймс. — Номерът не става без него. Е, предполагам, че имаш един-два ножа в себе си, така че ако ти хрумне да си прорежеш път през мен, с радост ще те приветствам, макар че, да ти кажа, първо няма да успееш и второ, дори да съумееш да минеш край възпитаник на улиците на Анкх-Морпорк, там долу има един човек с юмрук, дето и слон ще повали, а ако вземеш да го наръгаш, само ще го вбесиш…
Талазът беше по-силен отвсякога и Ваймс удари глава в тавана на рубката, преди да се приземи пред Стретфърд, изритвайки го изкусно по официалния полицейски метод право в чатала.
— О, хайде де, господин Стретфърд, няма ли да си защитиш репутацията? Страховит убиец? Повечко време ти трябва в града, момчето ми, и аз ще се погрижа за това. — Стретфърд се търколи възнак, а Ваймс продължи: — Пък после, както си му е редът и си е редно, ще увиснеш на въжето, но не се тревожи — господин Трупър много си изпипва работата и разправят, че хич не боли. Знаеш ли, само за да ти раздвижа адреналина, я си представи, че съм гоблинската жена. Тя се е молела за живота си, господин Стретфърд, помниш ли? Аз да! Като гледам, ти също. Ти падна при първия талаз, господин Стретфърд. Речните плъхове знаят какво да правят. Ти обаче не знаеше, макар че, трябва да призная, си играеше ролята доста добре. Опа!
Възкликна, защото Стретфърд наистина се пробва с нож. Ваймс му изви китката и метна ножа по стълбите тъкмо когато стъклото на рубката се разби и един клон, по-дълъг от Ваймс, влетя в стаята, ръсейки листа и влачейки подире си пороен дъжд и мрак.
И двете лампи заминаха, а както се оказа — и Стретфърд. Сигурно беше излетял през разбития прозорец, вероятно към смъртта си. Ваймс обаче не беше сигурен. Би предпочел вместо „вероятно" да е „несъмнено". Сега обаче нямаше време да го мисли, защото дойде поредният талаз и водата нахлу през строшените стъкла. Ваймс отвори със замах преградката към щурвала и откри господин О’Стър да се мъчи да излезе изпод купчина отломки. Стенеше:
— Изгубих бройката, изгубих бройката!
Ваймс го изправи на крака и му помогна да седне на големия стол, където той отчаяно заблъска главата си с ръце.
— А не виждам нищо в тая проклета чернилка! Изгубих бройката, нищичко не виждам, не мога да управлявам! Няма как да оцелеем!
— Аз виждам, господин 0'Стър — успокои го Ваймс. — Какво ви интересува?
— Виждате ли?
Ваймс се втренчи в смъртоносната река.
— Отляво има грамадна скала, надвисваща право над нас. Трябва ли да прави така? Изглежда има и строшен кей.
— О, небеса! Това е Дяволското рило! Бързо, заведете ме при руля! Колко близо сме вече?