— Добре, Левак, почвай да качваш гоблините на кораба, а аз ще ида за нашия птицевъд! Проклетият товар от желязна руда може да си потъва колкото ще.
Под ярката светлина на противната вълна Ваймс направи двоен скок, за да се приземи на баржата, от която вече долиташе крякането на ужасени пилци. Водата се изливаше от него, като се надвеси над отвора и изкрещя:
— Господин Менте! Не, не награбвайте пилците! По-добре птицевъд без пилци, отколкото куп пилци без птицевъд! Пък и те сигурно могат да плуват или да хвърчат, или нещо такова!
Той прилъга уплашения човечец до следващата баржа, която завари все още тъпкана с ошашавени гоблини. Небивал стоеше на шлюза в кърмата на „Пути" и Ваймс го чу да вика през тътена и свистенето:
— Господин Десет Галона не дава, сър! Вика никакви гоблини!
Ваймс погледна назад и се обърна отново към Небивал.
— Много добре, господин Левак, наглеждай баржата на гоблините, докато аз обсъдя въпроса с господин Десет Галона, ясно?
Метна господин Менте на палубата на „Пути" и се озърна за Десет Галона. Мъжагата поклати глава. Какво ченге щеше да стане от тоя мъж, ако беше напътстван правилно от хората! Ваймс въздъхна.
— Господин Десет Галона! Нали ви казах вече, господин О’Стър ми даде картбланш. Може ли да обсъдим проблема с гоблините?
Исполинът изръмжа:
— Нямам ни една карта и не познавам никакъв Бланш. И няма да търпя гоблини тука, ясно?
Ваймс кимна като играч на покер и внимателно огледа трюма.
— Това последната ви дума ли е, господин Десет Галона?
— Точно тъй, по дяволите!
— Добре, а това е моята.
Десет Галона се срути назад като дърво и заспа като пън.
Улицата никога не те напуска…
А това, на което те учи уличният университет, е, че боят е наука — науката да разкараш опонента от главата си и да залепиш неговата за земята с максимална скорост и минимални усилия. След това, разбира се, имаш широк избор от привлекателни възможности и известно време на спокойствие, през което да ги обмислиш. Но ако искаш честен бой или поне по-честен от другите улични варианти, тогава трябва да знаеш как да удряш и къде да удряш, и точно под какъв ъгъл да го удряш. Естествено, скъпоценният му месингов бокс беше опционална, но полезна екстричка, но — каза си Ваймс, докато се мъчеше да влее малко кръв обратно в пръстите си — вероятно всеки съдия, след като зърне Десет Галона, би простил на Ваймс, дори да беше използвал ковашки чук.
Той погледна месинговия бокс. Дори не се беше огънал. Това е то, доброто старо анкх-морпоркско ноухау. Провинцията може и да има мишци, но градът разполага с технология, каза си той, като го пъхна обратно в джоба си.
— Добре, господин Левак, да ги вкарваме, а? Намери Смръдльо, той е мозъкът на бандата.
Смръдльо като нищо можеше и да е мозъкът на бандата. Ваймс така и не разбра съвсем точно какво беше Смръдльо. Гоблините обаче, пришпорвани от скриптящия му брътвеж, тичаха край Ваймс и скачаха като уродливи газели в кораба. Той хвърли един поглед на ръмжащата смърт зад тях, скочи последен и помогна на Небивал да затвори и залости шлюза. А това означаваше, че сега, без проветрение, воловете долу вдишваха с пълни ноздри гоблинска воня. Е, каза си Ваймс, не е чак толкова зле, като й свикнеш — по-алхимична, отколкото помийна. Но в трюма се надигнаха адски крясъци и рязко раздвижване, когато животните се опитаха да запрепускат в своята въртележка. Ваймс не им обърна внимание въпреки потръпването на кораба, а изкрещя:
— Да разкараме баржите, околийски! Надявам се, че наистина знаеш как!
Небивал кимна и отвори капака на пода. Влетяха пръски, които обаче секнаха, когато той коленичи и завря ръката си в дупката.
— Ще мине малко време, докато се отцепят, командире. На ваше място щях да се хвана за нещо, когато тръгне желязната руда!
Ваймс с лакти си проби път през ужасените гоблини, добра се мъчно до рубката и потупа Гастрит по рамото.
— Баржите ще се откъснат всеки миг! Щурманът, все така стиснал руля и втренчен в мрака, кимна отсечено. В рубката вече не можеше да се чуе нищо, по-тихо от писък. Вятърът и отломките бяха потрошили всички прозорци.
Ваймс погледна назад и видя огромната плаваща, не, летяща разруха от поръбени със светкавици дървета, кал и премятащи се канари да приближава. За миг му се стори, че зърна гола мраморна девойка, въргаляща се сред отломките, стиснала своята мраморна премяна, сякаш защитаваше остатъка от моминския си свян от пороя. Като примигна, вече я нямаше… Може би му се беше привидяла…