— Надявам се, че можете да плувате, сър? — извика той точно когато противната вълна ги настигна и призракът, наречен Стретфърд, се хвърли през прозореца и за голяма своя изненада беше париран мигновено от Ваймс. — Да не мислиш, че съм хлапе, господин Стретфърд? Да не мислиш, че аз не мисля?
Стретфърд се изскубна от хватката на Ваймс, завъртя се светкавично и замахна с юмрук, който Ваймс почти успя да избегне. Ударът беше по-силен, отколкото очакваше. Трябваше да му се признае на дявола — знаеше как да се бие, пък и, пусто да опустее, беше по-млад от Ваймс, доста по-млад.
Да, убийците си личаха по очите, поне след първите няколко убийства, за които им се беше разминало. Очите им имаха същото изражение, което може би имат някои богове. Един убиец е винаги обсебен в хода на убийството, вглъбен, пресметлив, черпещ някаква дяволска сила. Ако му отрежеш крака, няма и да забележи, докато не падне. Триковете не вършеха работа, а подът беше като пързалка от останките на половин гора. Въргаляха се из палубата с ритници и юмручни удари и Стретфърд надвиваше. Кога за последно беше ял Ваймс, откога не беше пийвал глътка чиста вода или поспал както трябва?
В този момент отдолу се разнесе вика „Баржите се отцепват!" и „Чудната Пути" подскочи като породист жребец, хвърляйки и двамата на пода, където Ваймс се оказа заклещен и едвам успяваше да отбива ударите. Водата се лееше върху тях, пълнейки рубката до пояс и изчерпвайки силите на Ваймс почти до нула. Стретфърд го сграбчи за гърлото с две ръце и светът на Ваймс стана тъмносин и пълен с клокочеща вода, оглушаваща тъпанчетата му. Той се опита да мисли за малкия Сам и Сибил, но водата непрекъснато ги отмиваше… Само дето натискът изведнъж изчезна и тялото му, решавайки, че съзнанието му най-накрая е отишло в отпуск, се издигна нагоре.
И ето го Стретфърд, коленичил в бързо оттичащата се вода — въпрос, който сигурно изобщо не го интересуваше в момента. Беше се хванал за главата и пищеше, защото в нея изведнъж се беше вкопчил Смръдльо, разперил крака и нокти и ритащ и дращеш всичко, което можеше да се нарита, издращи или за един дълъг писък да се изскубне.
Негова светлост херцогът на Анкх, подпомаган от сър Самюъл Ваймс със съдействието на командир Ваймс и подкрепен в последния момент от Дежурен по дъска Ваймс, стана на крака и всички те се сляха в един човек, който скочи през тресящата се палуба, но закъсня само с миг, за да успее да спре Стретфърд. Той отскубна Смръдльо заедно с немалко коса от главата си и го хвърли на залятата с вода палуба, стъпквайки го с цялата си тежест. Звукът не можеше да се сбърка. Беше трошене на кости. Чу го още преди да се приземи, така че онова, което се стовари върху Стретфърд, представляваше закона в пълната му сила и безпощадност.
Улицата е стара и коварна. Обаче не е закостеняла. Улицата непрекъснато учи по нещо ново и ето защо Ваймс насред въздуха усети как краката му се разперват и Негово величество законът удари Стретфърд с традиционното съкрушително „пич капич мучо сори". Даже Ваймс се впечатли и се зачуди дали би могъл да го повтори.
— Върху вълната сме! — извика Гастрит. — Върху нея сме, не под нея! Летим към Куирм, командире! Има светлина! Хвала на небесата!
Ваймс изпъшка, овързвайки вцепенения Стретфърд с последното останало в джоба му въже, като го привърза здраво за една подпора.
— Плуваш или потъваш, Стретфърд, ще си платиш за всичко! Не ми пука къде — на небето, в ада или на дъното.
Когато обезумелите волове удвоиха усилията си да избягат от притискащата ги гоблинска воня, се разнесе скърцане и мучене, последвано от устрем към небето. И докато би било най-поетично да се каже, че водите закриха лицето на земята, всъщност закриха най-вече лицето на Самюъл Ваймс.
Ваймс се събуди сред влажен и непрогледен мрак с пясък под бузата си. Някои части от тялото му доложиха, че са на линия, докато други замънкаха, че имат извинителна бележка от майка си. След известно време започнаха да се различават дребни настойчиви улики — плисък на вълни, говор на хора и по някаква причина нещо, което звучеше като тръбене на слон. В този момент нещо навря пръст в едната му ноздра и дръпна силно нагоре:
— Рипкай на крачка, гусин пу-ли-ссай, че инак си най-големата тиганица, дето съм скивал! Рипкай, рипкай! Спасил гоблини! Голем герой! Уррааа! Сички пляскат!
Гласът беше познат, но не можеше да е на Смръдльо, понеже Ваймс го беше видял съвсем потрошен. Така или иначе, Ваймс се опита да стане, което беше почти невъзможно заради някакви вонящи на риба плавеи, покрили го като саван. Не можеше да повдигне ръка, за да перне каквото и да беше онова проклето нещо, дето все още го дърпаше за носа, но успя поне да се надигне достатъчно, за да осъзнае, че върху него има цяла купчина отломки.