— Хайде, сър — подхвана го Треска, — пък Лудичкия Артър ще ви докладва по пътя.
— Лудичкия Артър?
— Да, командире.
— Явно са го командировали дотук по някакъв гоблински въпрос, върнал се е в Анкх-Морпорк и са го пратили обратно да ви търси. Има какво да ви каже, дума да няма.
— Къде е сега? — попита Ваймс.
— В момента сигурно го освобождават от ареста, сър. Смешно недоразумение, без големи щети, всичко ще бъде простено и най-вероятно излекувано, сър, не се безпокойте.
Ваймс беше достатъчно мъдър да не задълбава повече.
Морската болест, разбира се, не помогна, но почна да се проявява едва след като Лудичкия Артър приключи с бездиханния си доклад.
— И какво откри в колибите? — запита Ваймс.
— Още гоблини, сър, от секакъв вид и калибър, че и мъненки също. Повечето беха умрели, а другите бая закъсали, мене ако питаш. Сторих за тех, що можах, дето се вика. Правичката да си кажем, сър, чини ми се, че беха съвсем шашардисани, клетите уродчета. Ама там има некаква помия и вода, та си мислим, дека ония пазвантини нема да си плюят на петите, че знайш. — Той направи физиономия и добави: — Ама много са шашави тия гоблини, че знайш! Я ги поведох навънка, а они сал се шматкат кат гламави и ич се не сещат що да сторят. Брех, кривунци, епа я ако бех на техно место, щех да съм изфърчал кат куршум, та да ги наритам едно яко ония смарангесници у чатало, докат са си натръшкани. А па ония… е, я нъл си знайх, дека е спешно и секоги мож се върна при тех и поне да им лисна мъненко водица, ама си рекох, дека Стражата требе да знай, та се бъзнах до Анкх-Морпорк. Па там ми рекоха, дека си бил у отпуск, а па лейди Сибил рече, дека си тръгнал по онуй ми ти мърляво речище, та на мене сал ми стана да литна по него, дорде не стигнах у Куирм. Па като зърнах онуй ми ти грамаданско страшно ужасно мазало, си знайх, дека че имаш ти пръст у него, командире.
Лудичкия Артър се поколеба. Не беше съвсем сигурен какво е отношението на Ваймс към него, при положение че фигълите като цяло се смятаха за адска напаст. Когато Ваймс се забави с отговора, той попита:
— Дано съм сторил, както и ти би сторил, командире?
Ваймс погледна Лудичкия Артър, сякаш го виждаше за пръв път.
— Не, редови полицай, не си постъпил, както аз бих постъпил. Което е голям късмет, понеже ако беше, щеше да стоиш пред мен като обвиняем за прилагане на крайно брутална сила при изпълнение на служебните си задължения. В случая обаче ще получиш медал и официална похвала за действията си, редови страж. В момента преследваме друг кораб, който отвежда още гоблини до онова проклето място. И макар да си представям колко си уморен, предполагам, че ще искаш да се присъединиш към гонката. Между другото, може ли да те поздравя лично, редови страж — като за отгледан от гноми наистина си хванал чалъма на цялата фигълска специалност, а? Натръшкал си с голи ръце десетина въоръжени мъже!
— Eпa да, сър — срамежливо призна Лудичкия Артър, — ама не беше баш честно, оти ги превъзхождах числено. А, са ми дойде на акъло, дека у некои от ония колиби имаше секакви неща от онез, алхимическите. Ни ги отбирам, ама на тебе мож па да ти се видат интресни.
— Много наблюдателно — похвали го Ваймс. — Защо не идеш долу да си починеш?
— Бива, сър, ама след туй требва да свърша една работа за сержант Колън, оти стрррашно го е закъсал. — Той погледна празното изражение на Ваймс и додаде: — Не си ли у час? Зел некаква гоблинска джунджурийчица, дето му дали, пък тя му сторила некакво връздействие и са пищи и вреска, и по цел ден се праи на гоблин, тъй вика сержант Дребнодупе. Она го е наредила у санаториум.
— Сержант Колън ли?!
— Eпa да, сър. И каптан Ангуа рече, дека требвало да издирим гоблинска дупка да строшим връздействието, чат ли си? На мене туй ми се чини мъненко шашаво, ама половината Стража се е разтърчала да дири дека има гоблинско местенце, ама ни мож найдат хич ни едно от клетите дребосъци, оти са таквиз мъненки зверчета, дека и носо си не смеят да си покажат тия дни, ако ми сфащаш мислата. — Лудичкия Артър отново погледна угрижено Ваймс.
— Сержант Колън!
— Епа таман туй рекох, сър.
Кръвта се върна в лицето на Ваймс, когато до мозъка му успя да се добере една рационална мисъл.
— Може ли да пътува?
Лудичкия Артър сви рамене. Пред тях „Кралицата на Куирм" изглеждаше малко по-близко.
— Тогава, редови страж, би ли отишъл до щракалките в Куирмския участък да предадеш да закарат Фред до резиденцията на Рамкин възможно най-бързо, моля те? Най-добре и Веселка да отиде с него, струва ми се — додаде той, а наум продължи: „Фред Колън! Дълбоко в себе си той мрази всичко нечовешко."