Ваймс сви рамене.
— Предполагам, че е по-добре, отколкото да имат вкус на плужек.
Сибил дръпна Сам на страна и тихо сподели:
— Струва ми се, че е онази, която наричат Сияние на дъгата. Педагогия казва, че била много умна.
— Е, май няма да стигне далеч с Ноби — отбеляза Ваймс. — Той се е прехласнал по Верити Пушпрам. Сещаш ли се, дето продава риба?
— Тя се сгоди миналия месец, Сам — прошепна Сибил. — За някакъв младеж, който си прави собствен рибарник. — Тя надникна през листата и се измъкна на пръсти.
— Но тя е гоблинка! — възкликна Ваймс, чувствайки се в небрано лозе.
— А той е Ноби Нобс, Сам. При това е доста привлекателна по гоблински, не смяташ ли? И честно казано, не съм сигурна дали дори майката на Ноби знае биологичния вид на сина си. Честно, Сам, това не е наша работа.
— Ами ако Сами се натъпче с плужеци?
— Сам, на твое място не бих се тревожила предвид онова, което вече е нагълтал за краткия си живот до момента. Предполагам, че девойката знае какво върши. Като цяло знаят, Сам, повярвай ми. Освен това районът е пасищен и плужеците просто няма от какво да се отровят. Не се тревожи, Сам!
— Да, ама как ще…
— Не се тревожи, Сам!
— Да, но имам предвид…
— Не се тревожи, Сам! В Дървеняците има една двойка — трол и джудже, които са си устроили дом там, така поне чух. Да са живи и здрави, бих казала. Това си е тяхна работа и определено не е наша.
— Да, но…
— Сам!
Целия следобед Сам не спря да се тревожи. Написа разни съобщения и отиде до новата кула да ги изпрати. Около кулата седяха гоблини и я зяпаха. Той потупа един от тях по рамото, подаде му съобщенията и го загледа как се катери по кулата, сякаш е хоризонтална. Няколко минути по-късно гоблинът слезе с оцапано потвърждение за изпращане, което му подаде заедно с няколко други съобщения, преди да седне отново да зяпа кулата.
Представи си само, каза си Ваймс, цял живот да живееш в дупка на някакъв хълм и да не мърдаш на три крачки от него и изведнъж ей го на това магическо нещо, дето изпраща думи, точно на прага ти. Няма начин да не ти вдъхне страхопочитание!
Той отвори двете адресирани до него съобщения, след което внимателно ги сгъна и пое надолу по хълма, затаил дъх, за да не се разкряска и разподскача от радост.
Когато стигна къщата на жената, която за малкият Сами щеше винаги да бъде „дамата с àкото", той се закова на място, дочул музика. Тя ту затихваше, ту се усилваше, поспираше и почваше наново и светът се завърташе при бликването на ромолящия звук от прозореца. Едва след като секна, той посмя да почука на вратата.
Половин час по-късно продължи към дранголника с отмерената крачка на дългогодишно ченге. Завари Джетро Джеферсън, седнал на столче отпред. Със значка на гърдите. Небивал се учеше бързо.
Участъкът до реката разполагаше точно с една метална значка и по тая причина онова, което се мъдреше на ризата на ковача, беше изрезка от картон с мъчително сгъчкан надпис: „Редови полицай Джеферсън работи за мен. Да знаете! Подпис: Околийски Левак".
До ковача имаше още един, празен стол, свидетелстващ за удвояването на персонала. Ваймс седна с пропъшкване.
— Е, как е да си ченге, господин Джеферсън?
— Ако търсиш Небивал, командире, той е в обедна почивка. И щом като питаш, не бих казал, че ченгелъкът ми е много по душа, ама може би е въпрос на привикване. Пък и в момента ковачницата е малко замряла, както и престъпността. — Ковачът се ухили. — Никой не ще аз да го погна. Чувам, че има разни промени, а?
Ваймс кимна.
— Като видиш Небивал, предай му, че куирмската полиция е задържала двама, които очевидно са си признали доброволно, наред с другите си простъпки, че са те похитили. Както изглежда, разполагат с още доста сведения, които отчаяно искат да споделят с нас в замяна на известно снизхождение.
Джеферсън изръмжа.
— Дай ми пет минути с тях, та да видят що е то снизхождение.
— Вече си ченге, Джетро, бива ли да подхождаш така? — шеговито подхвърли Ваймс. — Пък и топките се нареждат.
Джеферсън се изсмя сухо и злостно:
— Ще им ги подредя аз топките… само гледай колко хубаво ще ги подредя. Бях още хлапе, когато изселиха първите. Оня синковец Ръждьо беше там, тъй си беше, юркаше всички и се присмиваше на клетите гоблини. А като изтичах на пътя да се опитам да ги спра, някои от дружките му добре се погрижиха за мен. Това беше тъкмо след като тате умря. По онова време бях малко наивен, мислех си, че някои хора са по-добри от мен, свалях шапка на знатните и прочее, ама после поех ковачницата. Пък това, дето не те убива, те прави силен. — Той намигна, а Ваймс си каза: „Ще се справиш. Сигурно ще се справиш. Има пламък у теб".