— Ей богу! Прочутият господин Стретфърд — обади се жизнерадостен глас и непознатият тръгна към него. — Позволете да ви кажа веднага, че ако помръднете и с пръст, ще бъдете толкова умрял, че гробищата ще трябва да наваксват с времето.
— Познавам те! Ваймс теб ли изпрати подир мен!
— О, боже мой, не, сър! — възкликна Уиликинс. — Командирът изобщо не знае, че съм тук, нито пък някога ще разбере. Това е сигурно. Не, сър, тук съм, тъй да се каже, от професионално самоуважение. Между другото, ако си мислите да ме убиете и да ми вземете коня, бих бил много благодарен да го пробвате веднага.
Стретфърд се поколеба. Имаше нещо в този глас, който събуждаше колебание. Беше спокоен, дружелюбен и… тревожещ.
Уиликинс се приближи още малко и в гласа му се долови усмивка:
— Бога ми, сър, аз самият съм малко разбойник и като чух как сте накълцал онова момиче и прочие, си рекох, ей богу, рекох си. Та на следващия ден, който ми беше компенсация за извънреден труд — много са важни тия компенсации, ако си на пълен работен ден, — се поразходих до Стръмнище и понаучих туй-онуй за вас, ей богу, какви неща понаучих! Хората наистина се плашат от вас, а?
Стретфърд все още се колебаеше. Това не звучеше редно. Човекът имаше общителен и жизнерадостен тон като онези непознати, които си бъбрят с теб в кръчмата, а Стретфърд беше свикнал хората, които го познават, да са много притеснени, когато говорят с него.
— Видите ли — продължи Уиликинс, — аз съм отрасъл на улицата и се бия мръсно, дума да няма. С кой ли не съм се бил, но никога не съм удрял момиче… е, с изключение на Перверзната Елзи, която много си падаше по тия неща и тогава ме беше хванала за няма да споменавам какво, а ръцете ми бяха вързани не само в преносния смисъл, тъй да се каже, така че се наложи да я изритам. Щастливи времена бяха, еех! Но вие? Вие сте просто един убиец. Нищо и никакъв. Грубиян. Аз се бия, защото може да умра, ако противникът ми победи, а може и двамата да свършим в канавката, твърде слаби за следващия удар, пък тогава си подаваме ръка и отиваме в кръчмата да пийнем и да се поизмием.
Той направи още една крачка напред. Стретфърд отстъпи.
— А вие, господин Стретфърд, тръгнахте да убивате невръстното момченце на командир Ваймс или по-зле. А знаете ли кое е още по-зле? Предполагам, че ако бяхте успял, командирът щеше да ви арестува и да ви завлече до най-близкия полицейски участък. Но отвътре щеше да се раздира с бръсначи от главата до петите. И щеше да го прави, защото го е страх, клетият, че е същият проклетник като вас.
Уиликинс се засмя.
— Истината, господин Стретфърд, така както аз я виждам, е, че той е направо ангелче, наистина е такъв. Но видите ли, на този свят трябва да има някаква справедливост, не задължително правова справедливост, а праведна справедливост. Затова ще ви убия. Макар че понеже съм справедлив човек, ще ви дам възможност първо да убиете мен. Това означава, че единият от нас ще умре, така че какъвто и да е резултатът, светът ще стане по-добро място, нали? Наречете го… разчистване. Знам, че имате оръжие, защото щяхте да побегнете, ако нямахте. Предполагам, че сте взел меча на някой от онези куирмски завалии и бас държа, че в цялата суматоха сте го наръгал с него.
— Тъй си е — изръмжа Стретфърд. — А той беше ченге, пък ти си просто един иконом.
— Съвършено вярно — кимна Уиликинс. — При това доста по-стар от вас и доста по-пълен и по-бавен от вас, но все още жизнен. Какво има да губите?
Само конят, търпеливо чакащ в мъглата, видя какво се случи после. Но тъй като беше кон, не можеше да изрази вижданията си по въпроса. Ако можеше, щеше да свидетелства, че един човек се е хвърлил към друг човек с голяма метална пръчка, докато другият човек преспокойно бръкнал във вътрешния джоб на жакета си. Това било последвано от ужасен вик, гъргорещ звук и после тишина.
Уиликинс се олюля, останал без дъх, и се отпусна на един крайпътен камък. Стретфърд определено беше бърз, в това нямаше спор. Той избърса челото си с ръкав, извади пакет цигари и запали една, втренчвайки се невиждащо в мъглата. После се изправи, погледна сянката на земята, и каза:
— Но не достатъчно бърз.
А после като добър гражданин Уиликинс се върна да види с какво може да помогне на нещастните служители на закона, които явно бяха закъсали. Винаги трябва да се помага на служителите на закона. Че къде щяхме да бъдем без тях?
Заместник главният редактор на анкх-морпоркския Вестник наистина мразеше поезията. Той беше праволинеен човек и беше посветил голяма част от служебното си време на това да не я допуска в изданията си. Но те, поетите, са коварна пасмина и могат да ти се прокраднат зад гърба, когато си с гръб към тях. Пък тази вечер изданието бездруго беше толкова закъсняло, че момчетата долу вече навъртаха извънработно време. Той се втренчи в материала, току-що донесен на ръка от Нечбул Херингтън, музикалния критик към Вестника. Когото отдавна дълбоко подозираше. Той се обърна към заместник-редактора си и яростно размаха страницата.