Усещането, което го удари от упор, когато излезе на ярката дневна светлина, беше като да те пронижат с желязна тел през тялото и мигновено да я изтеглят. Самюъл Ваймс направо изгуби равновесие и момчето го сграбчи за ръката. Шест плюс, каза си Ваймс, задето е достатъчно в час да види урвата отпред или за това, че има достатъчно акъл да не побегне точно в този момент.
Той приседна върху чима, вдишвайки полъха на вятъра между прещиповия храсталак, като поемаше на големи глътки чистия свеж въздух. Каквото и да разправят за гоблините, дупката им беше с онази атмосфера, за която хората казват: „На ваше място бих изчакал минутка-две, преди да вляза там."
— Бих искал да си поговорим, околийски — в случая каза той. — Като ченге с ченге. За миналото и може би за евентуалното бъдеще.
— Всъщност и аз исках да си поговорим, командире. За идеята, че съм полицай.
— Баща ти е бил полицай тук преди три години, нали?
Небивал впери очи право напред.
— Да, сър.
— Та какво, значи, е станало с гоблините, Левак?
Небивал прочисти гърло.
— Ами… тате ни рече на двамата с мама да не излизаме от вкъщи. Рече да не надзъртаме, ама не можеше да ни накара да не чуваме, щото имаше много крясъци и кои знае какво, ама старото ми мамче се разстрои донемайкъде. По-късно чух, че сума ти гоблини били измъкнати от хълма, ама тате хич и дума не продума за това тогава. Това май го съсипа сър, направо го съсипа. След време ни разправи, че видял как група мъже, най-вече разни горски и пехливани, влезли в пещерата и взели да влачат навън гоблини. Сума ти гоблини. Каза, че най-ужасното било, дето всичките гоблини били кротки като овчици, сър, разбирате ли? Сякаш чакали да им кажат какво да правят.
Ваймс малко омекна при изражението, изкривило лицето на младежа.
— Продължавай, момко.
— Ами тате каза, че хората наизлезли от домовете си и станала голяма неразбория, и той взел да задава въпроси, пък магистратите рекли, че всичко е наред, щото те, гоблините, са, такова, вредители и затуй щели да бъдат откарани до доковете, та да могат да си изкарват хляба сами и да не тормозят другите хора. Тате рече, че така било по-добре. Щели да идат някъде на слънце, далеч-далеч оттук.
— Само от любопитство, господин Левак, той пък откъде е знаел?
— Тате рече, че магистратите били твърдо убедени, сър. Всеки трябва да си изкарва хляба. Рече, че така им вършели услуга. Не е като да бъдат убити.
Ваймс се постара да запази изражението си безизразно.
— Ако е било без тяхно съгласие, значи е поробване, а ако един роб не си изкарва хляба, пада под ножа. — Той въздъхна. — Разбираш ли?
Небивал заби очи в обущата си. Ако очните ябълки бяха снабдени с вакса, обущата му вече щяха да блестят.
— След като ми разправи това, тате ми каза, че вече аз съм полицаят и че трябва да се грижа за мамчето, и ми даде палката и значката си. А после ръцете му взеха да треперят, сър, и след няколко дни умря. Сякаш нещо отровно го беше ужилило, сър. Нещо вътре в главата. То го срути, сър.
— Чувал ли си за лорд Ветинари, момко? Не мога да кажа, че съм му страшен фен, но понякога е много точен. Е, веднъж се вдигна малко врява, дето се вика, затуй, че някой си имал куче, полуумряло куче според случайните наблюдатели, и се мъчел да го спре да се дърпа на каишката, пък като му се озъбило, грабнал една брадва от близкия месарски тезгях, метнал кучето на земята и му отсякъл задните крака, просто ей така. Повечето хора сигурно биха казали: „Гадно копеле, ама кучето си е негово", и прочее, но лорд Ветинари ме извика и ми каза: „Човек, който би сторил това на куче, е човек, когото законът трябва да следи изкъсо. Незабавно претърсете дома му". Въпросният висна на бесилото седмица след това не заради кучето, макар че лично аз хич не бих възразил, ако беше така, а за това, което открихме в мазето му. Няма да те обременявам с подробности. А проклетият Ветинари отново се измъкна сух от водата, защото беше прав — където има малки престъпления, не са далеч и големите.
Ваймс впери очи в ширналия под тях вълнист простор — неговата земя, неговите дървета, неговите златисти житни поля… Всичко това беше негово, макар че не бе засадил ни едно семенце през живота си, освен навремето, като беше хлапе и се опитваше да си отгледа синап за горчица върху един фланелен парцал, който впоследствие хвърли, понеже никой не му каза, че първо е трябвало да го изпере, за да махне от него всичкия сапун. Не беше много добър старт за земеделски стопанин. Но… това си беше неговата земя, нали така? И освен това беше сигурен, че нито той, нито Сибил някога изобщо бяха давали съгласие да бъдат измъкнат куп окаяни гоблини от битака, който с такава радост наричат свой дом, и да бъдат пратени кой знае къде.