— Да, но там познавам всички и им знам ранга и, така де, всичко! В града е съвсем различно!
— Да, скъпи, понеже в Анкх-Морпорк всички знаят кой е командир Ваймс.
Е, какво пък толкова? Ваймс се отправи към някакъв човек с омачкана сламена шапка, лопата и, както забеляза с приближаването си, израз на потиснат ужас, който беше даже по-голям от неговия. Ваймс протегна ръка. Човекът я погледна, сякаш за пръв път в живота си вижда ръка. Ваймс успя да изръси:
— Привет, аз съм Сам Ваймс. А ти?
Така нароченият човек се озърна за помощ, подкрепа и насоки или път за бягство, но не откри нито едното. Тълпата се беше стаила в мъртвешка тишина.
— Уилям Скопосник, Ваша светлост, ако ви е угодно.
— Драго ми е да се запознаем, Уилям — рече Ваймс и отново подаде ръка, пред която Уилям едва не повехна, преди да я поеме в длан, подобна на древна кожена ръкавица.
Е, не е чак толкова страшно, каза си Ваймс и дръзна да пристъпи в непознатата територия с думите:
— А какво работиш тук, Уилям?
— Градинар — успя да смънка Уилям и вдигна лопатата между себе си и Ваймс като щит и същевременно като веществено доказателство „А" за своята добросъвестност. И понеже самият Ваймс се чувстваше също като в небрано лозе, единственото, което му дойде наум, беше да пробва острието с пръст и да смотолеви:
— Надлежно поддържано, както виждам. Браво, господин Скопосник.
Направо подскочи, като усети потупване по рамото.
— Браво на теб, скъпи — каза жена му, — но всъщност единственото, което се очаква от теб, е да се качиш по стълбището и да поздравиш домоуправителя и домакинката за чудесното посрещане от персонала. Ще имаме цял ден на разположение, ако искаш да си побъбриш с всички. — С тези думи лейди Сибил твърдо хвана съпруга си под ръка и го поведе по стълбите между фланговете от кукумявски погледи.
— Добре, де — прошепна той, — гледам, че има лакеи, готвачи и градинари, но кои са онези типове с дебелите куртки и бомбетата? И съдебни пристави ли си имаме?
— Това не би било в границите на разумната вероятност, скъпи. Тези хора са всъщност част от пазачите на дивеча.
— Шапките не им подхождат.
— Така ли смяташ? В интерес на истината са моделирани от лорд Бомбе с цел защита на неговите горски пазачи срещу злонравни нападения от бракониери. Изненадващо здрави са, доколкото знам, и са много по-удобни от стоманените шлемове, защото не кънтят отвратително в ушите.
Очевидно неспособни да скрият недоволството си, че господарят им е предпочел да се здрависа с градинар, преди да се обърне към някого от тях, домоуправителят и домакинката — с традиционната коремна обиколка и червендалести бузи, които Ваймс беше свикнал да очаква в такива случаи, явно бяха осъзнали, че господарят им не се е отправил към тях, и сами тръгнаха към него, припкайки, както забеляза той, колкото им държат тантурестите крачка.
Ваймс бе наясно с живота под стълбището, о, да, и още как, дявол го взел! Не чак толкова отдавна се случваше полицай, привикан в някоя голяма къща, да бъде изпратен до задната врата да измъкне някоя разплакана камериерка или не особено съобразително обущарче, обвинени без доказателство в кражба на пръстен или на гребен със сребърна дръжка, които собственичката на къщата вероятно откриваше по-късно, може би когато й свърши джинът. Това не биваше да е работа на ченгетата, макар че всъщност си беше, естествено, работа на ченгетата. Всичко опираше до привилегии и младият Ваймс още не беше износил първия си чифт полицейски обуща, когато сержантът му обясни какво означава това. Означаваше частен закон. В онези дни на влиятелните хора можеше да им се размине какво ли не, ако имаха правилния акцент, правилната емблема на вратовръзката или правилните познати, а младите полицаи, които негодуваха от това, можеха да изхвръкнат от работа и без препоръки.
Сега вече не беше така. Съвсем не беше така.
Навремето обаче младият Ваймс се беше нагледал на продажни домоуправители, играещи двойни игри, та сега измери дебелака в черен фрак с поглед, който направо го прониза. Фактът, че онзи кимна сервилно на Ваймс, изобщо не помогна. Ваймс живееше в свят, където хората козируват.
— Аз съм Съдини, домоуправителят, Ваша светлост — представи се мъжът с леко укоризнен тон.
Ваймс незабавно го сграбчи за ръката и крепко я разтресе.
— Радвам се да се запознаем, господин Съдини!
Домоуправителят потрепна.
— Само Съдини, сър, без господин!
— О, прощавай, господин Съдини. Как, значи, ти е първото име?
Лицето на домоуправителя беше забавна гледка.