— За… какво… е… àкото!
Сами сбърчи вежди, сякаш някой подлагаше на съмнение труда на живота му. След миг обаче се оживи:
— Без àко щеше да направиш буфф! — И я загледа сияещо при това пълно разбулване на смисъла на живота.
А Сълзици на гъбка се разсмя. Звучеше по-скоро като стакато и напомни на Ваймс за смеха на определен вид жени след определен вид твърде много джин. Но си беше смях — истински, спонтанен и непресторен. Превивайки се от кискане, Сами направо се разтопи в него, както и Сам Ваймс, по чийто врат плъзнаха струйки студена пот. По някое време малкият Сам възкликна:
— Де да имах такива големи ръце като теб! Как се казваш?
По онзи насечен начин, с който Ваймс започваше да свиква, гоблинчето се представи:
— Казвам се Сълзици на гъбка.
Малкият Сами тутакси я прегърна, докъдето му стигаха ръцете, и извика:
— Гъбките не бива да плачат!
Погледът, който гоблинчето отправи към Ваймс, беше от онези, които често се изписваха по лицата на попадналите в обятията на малкия Сами: смесица от изненада и онова, което Ваймс наричаше „безизходност".
В този момент госпожица О’Майна се върна в стаята с поднос, подаде го на Сълзици на гъбка и й каза:
— Ще бъдеш ли тъй добра да сервираш на гостите ни, миличка? — помоли я тя.
Сълзици на гъбка пое подноса и неуверено го побутна към Ваймс, като изтърси нещо, което звучеше като половин дузина кокосови орехи, търкалящи се по стълбището, но някак си успя да включи сричките „ти" и „яж" и „аз правя". В изражението й се четеше молба, сякаш се мъчеше да го накара да разбере. Ваймс се втренчи в лицето й и си каза: „Е, бих могъл да разбера, нали? Струва си да опитам." Той затвори очи — малко рисковано начинание, когато си лице в лице с подобна челюст. Здраво стиснал очи и сложил ръка над тях, за да пресече и последната частица светлина, той помоли:
— Би ли повторила, млада… госпожице?
И в мрака на главата си чу съвсем отчетливо: — Днес опекох курабийки, гусин пу-ли-ссай. Измила съм си ръцете — додаде тя притеснено. — Чисти са и са вкусни. Това казах и то е точно така.
Опечени от гоблин, помисли си Ваймс, като отвори очи и взе малко нащърбена, но вкусно изглеждаща курабийка от подноса пред себе си, а после отново ги затвори и попита:
— Защо гъбката плаче?
В мрака чу как гоблинчето ахна, преди да отговори:
— Плаче, за да има много повече гъбки. Това е несъмнено.
Ваймс долови лекото подрънкване на чаши зад себе си, но като понечи да свали ръка от очите си, госпожица О’Майна го спря:
— Не, останете си на тъмно, командире. Значи онова, което джуджетата разправят за вас, е вярно, а?
— Не бих могъл да знам. Какво разправят джуджетата за мен, госпожице О’Майна?
Ваймс отвори очи. Госпожица О’Майна седеше на стол почти насреща му, а Сълзици на гъбка чакаше за последващи действия с курабийките с вида на човек, който вероятно ще чака во веки веков или докато не му свирят отбой. Тя погледна умолително Ваймс, а после и Сами, който я наблюдаваше с интерес, макар че познавайки Сами, интересът му сигурно клонеше повече към подноса с курабийки. Така че Ваймс каза:
— Добре, младежо, може да помолиш дамата за курабийка, но внимавай с обноските.
— Разправят, че у вас има мрак, командире, но го държите в клетка. Бил подарък от Куумската долина, така казват.
Ваймс примига на светлината. — Джуджешко суеверие в гоблинска пещера? Какво знаете за джуджетата?
— Доста — отвърна госпожица О’Майна, — но още повече за гоблините, а те вярват в Призоваващия мрак също като джуджетата. В края на краищата и едните, и другите са пещерни създания, а Призоваващият мрак съществува. Не всичко е в главата ви, командире. Независимо че го чувате там, аз понякога също го чувам. Боже мой, тъкмо вие би трябвало най-добре да знаете какво е всеверие — та нали сте обладан от него? То е обратното на суеверие: съществува, независимо дали вярвате в него. Знам това от майка си. Тя беше гоблин.
Ваймс погледна приятната кестенява жена пред себе си и отсече вежливо: — Не.
— Добре де, няма ли да ми позволите малко мелодрама и подвеждане за ефект? Ако трябва да съм честна, майка ми е била намерена и отгледана от гоблини в Юбервалд. Била е на три и докато е станала към единадесет — казвам към, понеже не беше много сигурна за изминалото време, — се е усещала и държала досущ като гоблин и е говорила на техния език, който е безумно труден за усвояване, ако не си откърмен с него. Хранила се е редом с тях, имала си е собствен дял от гъбарника и е била високо ценена за всеотдайната си работа в развъдника за плъхове. Веднъж ми сподели, че преди да срещне баща ми, най-хубавите й спомени били от онези години в гоблинската пещера. — Госпожица О’Майна разбърка кафето си и продължи: — Също така ми сподели и най-лошите си спомени, онези, които се вселяваха в кошмарите й, а сега, бих казала, се вселяват и в моите. За онзи ден, когато някакви наблизо живеещи хора открили, че русокосо, розовобузо момиченце припка под земята сред зли, вероломни зверове, които, както всички знаят, ядат бебета. Е, тя пищяла и се дърпала, докато се мъчели да я отведат, особено когато онези, които имала за семейство, били изклани около нея.