Настъпи тишина, като тримата потънаха в размишления. Накрая Керът се обади:
— Знаеш как е в уличните схватки, Веселке. Понякога, ако нещата загрубеят, въпросът е или ти, или те… тогава опираш до тази алгебра.
— Фред като че ли не знае на кой свят е — промълви Веселка. — Няма температура и в стаята му не е особено топло, но плува в пот и не ще да пусне оная проклета съдинка. Само да понечиш да я приближиш и започва да крещи. Всъщност направо ми ревна насреща! Което пък е другото нещо — гласът му се е променил. Звучи така, сякаш си прави гаргара с чакъл. Минах да говоря с Пондър Стибънс в университета, но там явно нямат такъв, който да знае нещо повече за гоблините.
Капитан Керът повдигна вежди.
— Сигурна ли си? Та те имат даже професор по праха и всевъзможните частици и влакънца, това го знам със сигурност! А ми казваш, че нямат ни един специалист по цял биологичен вид от словесни хуманоиди?
— В общи линии да, сър. Всичко, което успяхме да открием, се свеждаше дотам, каква проклета напаст били… и тем подобни.
— И никой не знае нищо за гоблините? Искам да кажа, нещо съществено?
Е. И. Песимал буквално изкозирува.
— Хари Кинг знае, капитане. Надолу по реката има доста от тях, макар че не припарват много до града. Сигурно си спомняте, че лорд Ветинари беше достатъчно благосклонен да ме командирова до границата, за да проверя постъпленията на господин Кинг, предвид че всички останали данъчни служители се бояха да стъпят на негов терен. Мен самия, сър, изобщо не ме беше страх — гордо заяви Е. И. Песимал, — защото съм защитен от значката си и от върховенството на закона. Хари Кинг може и да изхвърли някой данъчен през вратата, но е достатъчно умен да не пробва това с един от хората на командир Ваймс, ама ха! — Сияещото от гордост лице на Е. И. Песимал, който се опита да изпъчи пилешките си гърди, можеше да освети целия град.
Изпъчи ги даже още малко, когато Керът каза:
— Браво на вас, инспекторе. Сметалото ви наистина щрака така, че пушек се вдига. Още утре мисля рано-рано да навестя нашия стар приятел Хари.
Ваймс се позачуди дали следва да води малкия Сам на мястото на престъпление, но честно казано, момчето явно не се стряскаше от никакви изненади. Освен това всяко хлапе иска да види къде работи татко му. Той сведе очи към сина си:
— Няма ли да те хване страх от дълга разходка в тъмното, синко? С мен и тези дами?
Малкият Сам го изгледа сериозно и отвърна:
— Мисля да оставя господин Свирчо да хваща страха, та да не се грижа за тая работа.
Вратата към тайния проход, ако действително беше таен, се намираше в избата на госпожица О’Майна, където имаше добре подредени лавици с вино и като цяло не неприятна миризма на… ами на изба. Още щом прекрачиха вратата обаче, се усети далечната смрад на гоблини.
Бая дълга се оказваше тази разходка в тъмното, особено когато ти се налага да катериш доста стръмен наклон едва ли не на четири крака. След време миризмата на гоблини се усили, но през въпросното време човек някак си свикваше с нея. Тук-там в тъмнината просветваше по някой лъч от дупки към света отвън. Ваймс първо реши, че това е много разумен конструкторски замисъл, докато не осъзна, че проходът се ползва и от зайци, които бяха оставили доста дарадонки като доказателство. Той се зачуди дали да не прибере в джоба си няколко мостри за колекцията на Сами и дори му го предложи, но малкият Сам, пълзейки мъжествено след него, отказа:
— Не, тате, имам си заешки. Ама искам слонски, ако открием.
Заешкото àко, забеляза Ваймс, прилича на шоколадови драженца — мисъл, която незабавно го върна в детството, когато ако по някакъв начин (нито веднъж съвсем легален) успееше да придобие някое петаче, го похарчваше за билет в старото театро и с рестото си взимаше пакетче шоколадови дражета. Никой не знаеше, нито искаше да знае какво точно припка и драска под седалките, но скоро научаваше едно много важно правило: изпуснеш ли шоколадовите си дражета, жизненоважно е да не си ги събираш!
Ваймс рязко спря, при което госпожица О’Майна се натресе в торбата с ябълки, която го беше помолила да носи, но той се стегна достатъчно, за да каже: