Ваймс се намръщи. Не можеше да си спомни някога да е влизал в църква или храм, или в някое от всевъзможните повече или по-малко духовни места по някаква друга причина, освен когато му се налагаше поради естеството на работата. Напоследък му се налагаше поради естеството на Сибил, т. е. жена му го влачеше със себе си, така че да бъде видян, и то по възможност в будно състояние.
Не, отвъдният свят, задгробният живот и всякакви там изкупителни дестинации хич не намираха място в главата му. Независимо дали искаш или не, просто се раждаш, правиш каквото можеш, а после, независимо дали наистина искаш или не, умираш. Това беше единственото сигурно нещо, така че най-доброто, което можеше да стори едно ченге, беше да си гледа работата. И беше крайно време Сам Ваймс да се захване отново със своята.
На малкия Сам изглежда му беше дошла в повече женската компания и се беше примъкнал до един възрастен гоблин, който си правеше съдинка. Наблюдаваше го с безкрайна възхита, което, доколкото можеше да прецени Ваймс, явно ласкаеше възрастния гоблин. Това да ни е за урок… Не знам какъв урок, но е урок, помисли си Ваймс. Той изчака госпожица О’Майна да се върне от женската дискусия за евентуалния моден бум и вежливо я попита:
— Жертвата имала ли е някакви ънгюви съдинки у себе си?
— Щях да се учудя, ако е нямала — отговори госпожица О’Майна. — Най-малкото поне една-две, но вероятно от най-мъничките за дневна употреба.
— Разбирам — кимна Ваймс, — но открити ли са някакви у нея, ъ-ъ, при подготовката, имам предвид, ако е била погребвана? — Той не знаеше какъв е протоколът и продължи направо: — Вижте, госпожице О’Майна, възможно ли е да е имала някоя ънгюва съдинка, която да липсва? Знам, че са ценни, разбира се, нали са лъскави.
— Не зная, но ще ида да попитам Студените надигащи се кости. Той е главният тук. Той ще знае.
Това подсети Ваймс. Доста смутен, той зарови в джоба си и измъкна едно много, много внимателно увито пакетче. Подаде го на госпожица О’Майна с умолителен поглед.
— Мисля, че това е принадлежало на покойната — смънка той. — Пръстенче от камък с малко синьо мънисто. Можете ли да се погрижите да стигне до някого тук, на когото е свидно? — Единственото, което е имала, е било каменно пръстенче, каза си той, и дори това са й отнели.
Има моменти, в които на света не му трябват полицаи, защото това, което наистина му трябва, е някой, който знае какво върши, да го срине целия и да започне всичко отначало, така че този път да стане както трябва…
Но преди отчаянието да го погълне изцяло, госпожица О’Майна се върна, и то въодушевена.
— Колко удачно зададохте този въпрос, командире! Една от съдинките е липсвала! Ънгювата котка!
Ваймс демонстрира абсолютно безучастна невнятност, както е присъщо за всеки, роден за ченге. Невежеството се излъчваше от него като с прожектор, но нямаше проблем, защото госпожица О’Майна беше готова да се превърне във фонтан от информация.
— Сигурна съм, че знаете каквото и всички останали, командире, а именно, че гоблините, бих казала по религиозни подбуди, наистина съхраняват определени телесни секрети в съдинки с вярата, че те трябва да се съединят с трупа им при изгарянето. Това задължение се нарича ънгюване. Всички гоблини трябва по традиция, която много строго се тачи, да поддържат Ънгювата троица — триединството от сополи, изрезки от нокти и ушна кал. Липсващата съдинка в този случай е ънгювата котка, в която се държат изрезки от нокти. Не се подвеждайте от думата „котка". Котешките видове не се намесват в картинката… просто на света има толкова много срички…
— И едва сега разбрахте, че липсва, така ли, госпожице О’Майна?
— Е, за пръв път идвам тук от вчера, а в момента не е лесно да се говори със семейството й, както може да си представите.
— Разбирам — каза Ваймс, макар че не разбираше, не съвсем… при все че усещаше миниатюрно зрънце светлина да нараства в тъмнината на ума му. Той отново погледна към малкия Сам, който изучаваше майстора на съдинката с всички признаци на криминологичен интерес. Това е момчето ми. Той продължи: — Търсили ли са съдинката?
— Навсякъде, командире, дори навън. А тя е доста мъничка. Видите ли, всеки гоблин си прави комплект съдини, които се пазят дълбоко в пещерата. Не зная къде, макар че за повечето други неща ми се доверяват. Само дето хората крадат съдинки. Затова повечето гоблини си правят други, сравнително малки съдинки за дневна употреба и за случаите, когато излизат от пещерата, а после скришом ги пресилват в по-големи съдини. — Тя се опита да се усмихне и добави: — Сигурна съм, че това ви се струва доста смахнато, командире, но правенето и пълненето на съдинките за тях само по себе си е религия.