В дадения момент Самюъл Ваймс не държеше да бъде чут да изразява възгледите си относно съдинките, така че се задоволи да каже:
— Възможно ли е друг гоблин да е откраднал съдинката? А впрочем до какъв размер се свежда „доста мъничка"?
Госпожица О’Майна го изгледа изумено.
— Ако изобщо ми вярвате за нещо, командире, сега ви е паднало. Никой гоблин не би си и помислил да открадне съдинката на друг гоблин. Самата идея за това им е съвършено непонятна, уверявам ви. А размерът? Ами обикновено колкото дамска пудра или може би кутийка за енфие. С опалов блясък.
— Да — кимна Ваймс, — знам. — Ярки цветове в мрака, помисли си той. — Не искам да създавам проблеми, но може ли да заема за малко някоя от другите съдинки на жената? Може да ми се наложи да покажа на хората какво търся.
Госпожица О’Майна явно се изненада отново.
— Това е невъзможно, но ми се струва, че ако говоря със Сълзици на гъбка, тя би могла теоретично да ви заеме една от нейните. В този случай бих казала, че ще сте много специален човек, командире. Съдинката по принцип сменя притежателя си само при извънредни обстоятелства, но Сълзици на гъбка прекарва много време с мен и вече е научила, тъй да се каже, приложението на гъвкавото мислене. Пък и ако мога така да се изразя, изпитва известна слабост към вас.
Тя се отдалечи, оставяйки слисания Ваймс и малкия Сам да се дивят насаме. Тук и там гоблините се занимаваха със своите си работи, подклаждаха малки огньове, спяха или в много случаи се пипкаха около съдинките си. А някои просто седяха, оцъклени празно в нищото, като полицай, който се чуди как да напише „фантасмагория". А от спомените на Ваймс се измъкна нова картина. С множество сини дребосъци, които крещят „Кривунци!" А, да, Нак Мак Фигъл! И те живееха в дупки под земята. Вярно, че по общо мнение бяха доста по-здравословни от тази обърната на сметище пещерна система, но откъдето и да ги погледнеш, бяха в същото положение като гоблините. И те живееха на ръба, само дето… всъщност танцуваха по ръба, подскачаха нагоре-надолу по него, кривяха му се, виреха му сополивите си носове, отказваха да видят своята безизходица и като цяло явно имаха огромен апетит за живот, приключения и алкохол. Като ченге той не биваше да го казва, понеже сигурно бяха проклета напаст, но имаше нещо достойно за похвала в жизнерадостната агресия, с която посрещаха… ами всичко.
Някой го подръпна за ръкава. Той сведе очи към лицето на Сълзици на гъбка. Госпожица О’Майна стоеше закрилнически над нея подобно на квачка, а останалите гоблински момиченца се редяха зад двете като ефебиански хор.
Малкото личице продума с тържествения си глас:
— Сърцата трябва да отдават, гусин пу-ли-ссай. С маниера на престараваща се начална учителка госпожица О’Майна се намеси именно в този страшно неподходящ момент и Ваймс скришом се зарадва, като видя мимолетно раздразнение по лицето на Сълзици на гъбка.
— Иска да каже, че ако ви повери своя съдинка, вие трябва да й поверите нещо също толкова ценно. Предполагам, че бихте нарекъл това заложническа ситуация.
Не, не бих, каза си Ваймс, взирайки се в тъмните очи на гоблинското момиченце. Странно нещо: когато се абстрахираш от чертите, които в най-добрия случай можеха да бъдат определени като животински, в зависимост от това на какви животни си се нагледал, очите бяха съвсем човешки. Имаха дълбочина, която дори най-умното животно не може да постигне. Той бръкна за портфейла си, а госпожица О’Майна остро го сряза:
— Парите не вършат работа!
Той я игнорира и като извади снимката на малкия Сам, която носеше навсякъде, внимателно я подаде на Сълзици на гъбка. Тя я пое, сякаш държеше рядка и крехка светиня — каквато, от гледна точка на Ваймс, определено си беше. Погледна я, а после и самото момченце, което и отвърна със сияеща усмивка, и очите й потвърдиха, че гримасата на лицето й всъщност представлява ответна усмивка. За малкия Сам гоблинската пещера беше интригуваща страна от приказките. Нямаше как да не се възхити човек на способността му да не изпада във внезапен ужас от нищо.
Сълзици на гъбка отново върна очи към снимката, а после пак към малкия Сам и лицето на Ваймс. Пъхна я внимателно в джоба си и измъкна мъничка дъгоцветна съдинка. Подаде я на Ваймс с леко трепереща ръка, а той усети, че я поема трепетно с две ръце. Тогава Сълзици на гъбка рече със странния си глас, подобен на жива картотека: