— Ама О’Трепка, да ти кажа, си е просто шушумига. Ако на някого му трябва едно-друго, той е от ония типове, дето ще стоят да се оглеждат и ослушват или дето им заръчват да изнесат мършата. Като не крои някоя мръсотия, май лепи тапети по къщята и върти една ферма за пуйки горе по пътя към Стръмнище. Не може да я пропуснеш, голяма смрад е съборетината, щото хич не се грижи за пилците. Не му е уред главата, мен ако питаш.
Ваймс използва момента да подметне:
— Тютюн, а? Ами да, господин Джимини, наистина ми се стори, че усещам доста по-силна миризма на тютюн, отколкото бих очаквал по тия места, и, разбира се, като полицай това е нещо, което ще трябва да проверя евентуално, като имам повечко време. — Той намигна, а Джимини кимна многозначително.
При така разчупилата се атмосфера Джимини рече:
— Влачат насам някакви бурета по нощите, а после ги вземат и ги отнасят нанякъде. Хубаво, знам, че прибират там по нещичко и прочее, ама то няма лошо. И понеже се разбираме толкова добре, господин Ваймс, да ти кажа, че съм тук едва от три години. То е ясно, навремето е ставало нещо. Може и да са поизклали неколцина гоблини, не знам, не ми влиза в работата. Нито знам защо, нито знам кой, ако ме разбираш.
Ваймс забеляза, че Джимини е плувнал в пот.
Има моменти, когато да постъпиш по начин, който се изисква от най-обикновено приличие, не служи на по-висшата цел. Ето защо Ваймс просто се усмихна леко и каза:
— Някой ден, господин Джимини, ще доведа тук една дама. Струва ми се, че ще й бъде много интересно да разгледа заведението ти.
Джимини се озадачи, но прояви достатъчно добри обноски да отвърне:
— Ще го очаквам с нетърпение, командире.
— Това, което се опитвам да кажа — въздъхна Ваймс, — е, че ако следващия път, като дойда тук, над бара в тази кръчма още стои гоблинска глава, ще избухне мистериозен пожар, ясен ли съм? Ти несъмнено не искаш да си на бойна нога с младия лорд Ръждьо и неговите дружки, понеже винаги си струва човек да е в добри отношения с властимащите, както ми е добре известно. За да видиш колко приятелски съм настроен към теб, господин Джимини, бих искал да ти подскажа, че няма да е в твой интерес да имаш за враг командир Ваймс. Просто ти давам акъл, нали се сещаш, като ченге на ченге.
С насилена шеговитост Джимини отвърна с глас, от който капеше мед и масло:
— Няма случай досега, в който редови полицай Джимини да не е усетил накъде духа вятърът. И понеже беше тъй добър да посетиш скромното ми заведение, май няма да сбъркам, ако кажа, че вятърът е попътен за Ваймс.
Ваймс повдигна резето на избата и на тръгване каза:
— О, аз съм на същото мнение, господин Джимини, на същото мнение. И ако някога ветропоказателят реши да се обърне в друга посока, ще му отхапя проклетата петльова глава.
Джимини се усмихна неуверено:
— Имате ли правомощия тук, командире?
И се оказа дръпнат за яката на сантиметър от лицето на Ваймс, който процеди в оцъклените му очи:
— Пробвай да разбереш.
В доста приповдигнато настроение след разигралата се сценка Ваймс бодро пое по пътеката, която водеше до хълма, и откри госпожица О’Майна и Сълзици на гъбка на прага на вилата. Явно бяха брали ябълки — до тях стояха няколко препълнени кошници. Стори му се, че Сълзици на гъбка се усмихна, като го видя, макар че как всъщност би могъл да е сигурен? Гоблинските лица бяха трудно разгадаеми.
Съдинката беше надлежно разменена за снимката и Ваймс не можа да не забележи, понеже винаги и момиченцето се опитват скришом да проверят състоянието на своите драгоценности, без да засегнат другия. Беше сигурен, че чу как госпожица О’Майна потиска въздишка на облекчение.
— Открихте ли убиеца? — запита тя, навеждайки се нетърпеливо напред. — Би ли влязла вътре, миличка, докато поговоря с командир Ваймс? — обърна се тя към момиченцето.
— Да, госпожице О’Майна. Ще вляза вътре, както желаете.
Ето го отново — езика на малките чекмедженца, които се отварят и хлопват по поръчка. Гоблинчето изчезна в къщата, а Ваймс сподели:
— Имам информация, че в нощта на убийството двама мъже са посетили кръчмата и единият със сигурност е притежавал съдинка. Доколкото разбрах, никой от двамата не е стожер на обществото.
Госпожица О’Майна запляска с ръце.
— О, но това е чудесно, нали? Направо сте ги загащил на местопрестъплението!
Самюъл Ваймс винаги се чувстваше неловко, когато цивилни се опитваха да говорят на нещо, което смятаха за „полицейски" език. Ако ставаше въпрос, той мразеше да мисли за тях като за цивилни. Какво е полицаят, ако не цивилен с униформа и значка? Напоследък обаче тази дума почваше да се използва като определение за хора, които не бяха полицаи. Това беше опасна тенденция — престанеха ли полицаите да бъдат цивилни, единственото, което им оставаше, беше да бъдат възприемани като войници. Той въздъхна.