Каретата остана сиротна на алеята. Не посмяха да почукат на вратата, не и докато вълшебната музика се лееше от прозореца на вилата. По лицето на Сибил се стичаха сълзи, но тя често вдигаше очи и мълвеше нещо от сорта на: „Това не би могло да се изпълни на арфа!". Дори малкият Сам стоеше като гръмнат, отворил устица, а музиката струеше и само за миг заля целия свят, окрили всички сърца и прости всички грехове — част от Ваймс успя да забележи, че това не беше особено трудно в случая с малкия Сам, но си беше съсипващо тежка работа с баща му. А когато музиката спря, малкият Сами извика: „Още!", каквото впрочем направиха и родителите му. Останаха там, без да смеят да се погледнат, докато вратата на вилата се отвори и госпожица О’Майна излезе на прага.
— Видях, че стоите отвън. Моля, влезте, но тихичко. Направила съм лимонада. — Тя ги поведе през вестибюла и зави към дневната.
Сълзици на гъбка сигурно беше предупредена за посещението им от госпожица О’Майна. Седеше на един стол до арфата, сключила скромно възголемите си ръце на скута си. Малкият Сам безмълвно отиде до нея и гушна крака й. Гоблинското момиче явно се паникьоса и Ваймс каза:
— Не се тревожи, просто иска да ти покаже, че те обича.
А аз току-що казах на едно гоблинче да не се плаши от сина ми, понеже го обича, и светът се обърна наопаки, и всички грехове са вече опростени, освен може би моите, помисли си Ваймс.
Докато каретата потропваше кротко по пътя към резиденцията на Рамкин, лейди Сибил тихо сподели с Ваймс:
— Разбрах, че младата гоблинска дама, която е била… убита, е можела да свири на арфа също като госпожица Гъбка.
Ваймс се сепна от дълбокия си размисъл.
— Не знаех.
— О, да, така е — неестествено словоохотливо потвърди Сибил. — Очевидно госпожица О’Майна иска гоблинските девойчета да се гордеят с нещо. — Тя се прокашля и след малко продължи: — Подозираш ли някого, Сам?
— О, да, двама. Разполагам с показанията на надежден свидетел, че са били в района, и започвам да обмислям поредица от действия, които биха могли да ме отведат до местонахождението на ковача, господин Джеферсън. Това в крайна сметка е провинцията. Където и да идеш, все ще те видят и никога не знаеш кой стои зад живия плет. Убеден съм, че са го чули как ме кани на корията на мъртвеца през онази „съдбовна нощ", както би гръмнал Вестникът.
Сибил сведе очи към малкия Сам, задрямал между тях, и запита:
— Знаеш ли къде живеят?
— Да, поне единият. Мисля, че другият просто се мотае наоколо, както се казва. — Скриптенето на чакъла под колелата им подсказа, че се спускат по дългата алея.
Сибил отново се прокашля и тихо каза:
— Опасявам се, че може би си почувствал известна острота в отношението ми към теб, Сам, че оставяш професионалният ти интерес да наруши почивката ни. На моменти сигурно съм била… доста рязка.
— Не, съвсем не, Сибил, напълно разбирам твоите тревоги.
На лейди Сибил явно нямаше да й дойдат зле няколко хапчета за кашлица, но тя храбро продължи:
— Сам, ще ти бъда много благодарна, ако бъдеш тъй добър да вземеш някакви мерки, като например Уиликинс, за да измъкнеш тези негодници откъдето и да тровят света с тяхното съществуване и да ги изправиш пред закона.
Усещайки я как трепери от ярост, Ваймс призна:
— Смятах да направя това при първа възможност, скъпа, но трябва да ти кажа, че може да не мине изцяло по устава. В крайна сметка тук нямам юрисдикция.
Жена му обаче отвърна:
— Ти си педантичен привърженик на устава, Сам, и аз оценявам това, но юрисдикцията на всеки добър човек се простира до края на света… макар че кой ще ги осъди? Хавлок би ги обесил, знаеш го. Той обаче е много далеч. Въпреки всичко, в едно съм сигурна и то е, че най-лошото, което можеш да направиш, е да не направиш нищо. Действай, Сам.
— Всъщност, Сибил, мислех си да ги предам на местното правосъдие.
— Моля? Та то е една ужасна пасмина, очевидно използваща онова, което тук наричат закон, за своя собствена изгода! Случаят ще се разсмърди страшно!
Ваймс се усмихна.
— О, скъпа, наистина ли мислиш така?
Какъв смисъл да си ляга човек, помисли си Ваймс по-късно същата вечер, затова целуна жена си за лека нощ и отиде в билярдната зала, където Уиликинс лениво практикуваше някои от по-социално приемливите умения, които беше усвоил през пропиляната си младост. При влизането на Ваймс той се изправи и го посрещна с разбиране: