За Ваймс беше истинска наслада да наблюдава изражението на момчето под трепкащия пламък на свещта, особено предвид че Небивал мърдаше устни, докато мислеше. Така че вметна:
— Убеден съм, че съдействието ти по този въпрос ще бъде много благотворно за бъдещата ти кариера, околийски Левак.
При тези думи госпожа Левак, надничаща иззад рамото на сина си, светна от гордост и рече:
— Слушай Негова светлост, Небивал! Може и да прокопсаш, както все ти повтарям! Ни гък! Стягай си партакешите, синко!
Този майчин съвет беше съпроводен от толкова скоростно кланяне, че госпожа Левак като нищо можеше да се конкурира с крачето на шевна машина. Бог да поживи старите мамчета, каза си Ваймс, когато Небивал в крайна сметка се навря в каретата с манерка горещ чай, чифт чисти гащи за смяна и половинка ябълков пай.
Когато колелата заскърцаха и след като Небивал спря да маха на старото си мамче през прозореца, Ваймс, внимателно балансирайки под друсането, запали малкия спиртник. Той беше единственото, с което каретата разполагаше за осветление. Когато отново се настани мястото си, подхвана:
— Ще ти бъда благодарен, момко, ако отделиш малко време да запишеш в тефтера си всичко, което си чул от мен тая вечер. Може да е от полза и за двама ни. — Небивал направо изкозирува, а Ваймс продължи: — Когато онзи ден открихме гоблинката, господин Левак, отбеляза ли си го в тефтера?
— Да, сър! — Небивал отново изкозирува. — Дядо ми викаше винаги да си записвам всичко в тефтера, сър!
Те подскочиха в седалките си при поредния камък, през който мина каретата, и Ваймс тихо запита:
— А някога казвал ли ти е чат-пат да обръщаш случайно по две страници наведнъж, за да ти остане по някоя празна?
— О, не, сър. Трябва ли?
Седалките отново ги подхвърлиха нагоре, а Ваймс обясни:
— Формално погледнато, момко, отговорът е „не", особено ако изобщо не работиш с мен. А сега запиши всичко това, ако обичаш, както те помолих. Пък аз, понеже не съм вече на твоите години, ще се опитам да си почина малко.
— Да, сър, разбирам. Само едно нещо, сър. Господин Каменоломни, секретарят на магистратите, тоя следобед намина край мен и като си побъбрихме, ми рече да не се кахъря за гоблинката, щото те, гоблините, официално са си вредители. Много беше мил и бренди донесе за старото мамче, и рече, че сте чудесен джентълмен, ама сте си башка луд, сър, така щото нали сте от хайлайфа, и ви влизат разни мухи в главата. Сър? Сър? Заспахте ли, сър?
Ваймс обърна глава и сладко промърмори:
— Отбеляза ли си това в тефтера, момко?
— О, да сър!
— И все пак тръгна с мен? Защо, господин Левак?
Под тях трополеше чакъл и мина известно време, преди Небивал Левак да си събере мислите. Накрая отговори:
— Ами… рекох си, тъй де, че господин Каменоломни е, кажи-речи, от благородията, пък и командир Ваймс си е благородие, само дето е херцог и затуй е много голямо благородие и ако човек ще трябва да е заклещен между благородия, май по бива да е на страната на най-голямото. — Той чу Ваймс да изсумтява и додаде: — Пък и, сър, рекох си, тъй де, бях там горе, видях оная клета твар и какво й беше сторено и се сетих, че Каменоломни се опита да ме направи на глупак, като ме накара да арестувам Ваша светлост. И се размислих за гоблините и си рекох, тъй де, гнусни са и са смрадливи, ама старият гоблин плачеше, пък животните не плачат, а гоблините, тъй де, правят разни неща, красиви неща. Пък за туй, дето покрадват от помията и са адски мърляви, е, то и сред хората има такива, дето хич не им отстъпват, малко ли съм ги виждал наоколо! Ta ce поразмислих още по тая тема и си рекох, че, тъй де, господин Каменоломни, рекох си, сигурно нещо не е доразбрал.
Разнесе се тътнеж, когато каретата мина по един мост, след което трополенето на колелата по натрошен камък се върна. Небивал тревожно запита:
— Така ли е, сър?
Той зачака притеснено. Накрая Ваймс, този път със съвсем отвлечен глас, се обади:
— Знаеш ли как се нарича тая малка реч, дето току-що произнесе, господин Левак?
— Не знам, сър. Само казах това, което си мисля.
— Нарича се изкупление, господин Левак. Дръж се здраво за него.
Ваймс се сепна от дрямката, в която сънува как малкият Сам свири на арфа, и докато схване, че е било само сън, шумът от колелата се промени, а каретата намали и спря.