Уиликинс открехна кепенчето, което позволяваше комуникация между пътниците и кочияша, и тихо каза:
— Уважаеми пътници, намираме се на около половин километър от Поднокът, с население тридесет и седем души, до един тъпаци. Оттук може да усетите миризмата на пуйки, от която ще ви се додрайфа, прощавайте за клачианския. Предположих, че не е зле да извървим тихичко останалия път, сър.
Ваймс слезе от каретата и се поразтъпка. Въздухът вонеше с чудновато агресивната смрад на птици. Даже гоблините не изтезаваха синусите чак толкова мъчително. Това обаче беше нищо в сравнение с тръпката, да, тръпката. Откога не беше водил истинска акция? Твърде отдавна, ето откога. Сега капитаните и старшите сержанти вършеха тая работа, докато той си седеше в кабинета, представлявайки анкх-морпоркската Градска стража. Е, не и днес.
Докато напредваха през високата до коляно мъгла, той полугласно нареди:
— Околийски Левак, като ти дам сигнал, ще почукаш на предната врата, а аз ще застана до задната, в случай че господата решат да си плюят на петите, ясно?
Вече наближаваха двора. Да, двамата щяха да са достатъчни. Къщата изглеждаше твърде малка за две врати, камо ли три.
— Какво да извикам, командире? — прошепна Небивал.
— О, мътните го взели, нали си от ченгелъшко семе, бе, синковецо! Какво, по дяволите, си мислиш, че трябва да извикаш? Ей ти един жокер — не включва думата „моля". Като заема позиция, ще ти свирна, ясно? Добре.
Те прекосиха предпазливо вонящия двор и Ваймс заобиколи отзад, където му хрумна интересна мисъл и той си я отбеляза наум. После се опря на мръсната стена на къщата, малко встрани от задната врата, смръкна щипка енфие, за да прочисти вонята на пуйки, и подсвирна леко.
— Отворете в името на закона! Обградени сте! Имате една минута да отворите вратата! Не се шегувам! Отворете вратата! Говори полицията!
Удобно облегнат на стената, Ваймс неохотно оцени това с „много добър" като за начинаещ, отнемайки единица за междинното „Не се шегувам", а когато един мъж изхвръкна от задната врата, подложи крак.
— Добро утро, господине. Името ми е командир Ваймс. Надявам се, че си в състояние да си спомниш твоето!
Пуйките в навеса пощуряха, предизвиквайки леко покачване на смрадливостта. Мъжът се изправи мъчително на крака и отчаяно се заозърта.
— О, да, може да побегнеш, да, като нищо — продължи Ваймс разговорливо, — само дето хората може да изтълкуват това като знак, че имаш причина да бягаш. Е, по мое лично мнение всеки, който бъде спрян от ченге, трябва да хукне като за световно, бил той невинен или не, на общо основание. Освен това напоследък толкова се ояждаме, че се налагат някакви физически упражнения. Но, моля, бягай, ако ти се бяга, господин О’Трепка, понеже и аз мога да бягам, при това много бързо.
Ето че О’Трепка вече се усмихваше като всеки, който си мисли, че ченгето срещу него не е особено умно.
— Бас ловя, че нямаш заповед от магистратите, нъл тъй?
— Е, де, господин О’Трепка, защо пък реши така, а? Да не си мислиш, че магистратите не биха издали заповед за задържането ти, а? Между другото, благодаря, че ми показа къде са скътани буренцата с тютюн. Съдействието ти ще бъде взето предвид.
Някои дни са лоши, както когато се озовеш право пред обезобразения труп на млада жена, но пък има и добри дни, когато жилещите те очи на заподозрения се извърнат точно към мястото в двора, където е скрита плячката.
— Аз, разбира се, ще спомена сътрудничеството ти пред властите и, о, да, разбира се, в местната кръчма.
Господин О’Трепка вече си представяше резултата от това да го сметнат за доносник, така че прояви глупостта да каже:
— Хич не съм ти казвал нищо за никакъв тютюн и ти го знаеш, куко недна!
В този момент Небивал пристъпи иззад ъгъла, вдигнал страховитата си палка и изкривил лице в почти комично изражение на агресия.
— Ако искате да му хвърля един-два яки тупаника, командире, само кажете!
Ваймс подбели очи в престорено отчаяние.
— Няма нужда, Левак, няма нужда тъкмо сега, когато господин О’Трепка гори от желание да си побъбри с нас, не виждаш ли?
О’Трепка реши, че удачният подход е да апелира към Небивал.
— Виж, Небивал, познаваш ме…
Не успя да продължи, понеже момъкът кресна:
— За теб съм околийски Левак, О’Трепка. Баща ми те е влачил в изправителното десетки пъти. Наричаше те торен бръмбар, щото където и да става нещо лайняно, все там те заварваше. И ми каза да те държа под око, което всъщност и правя в момента.