— Никакви ядове няма да ви създавам, командире! — Думите се изсипаха главоломно, в неистов стремеж да бъдат чути и ужасени, че може и да не бъдат.
— Радвам се да го чуя, Тед — приветливо кимна Ваймс. — Харесвам хората, които взимат правилен избор! Между другото, Тед, кой ти подсказа да извъртиш онзи мъничък трик горе на хълма?
— Стретфърд, сър, честна дума, той беше. Каза, че ще е шегичка. Знам какво ще ме попитате, сър! Аз го подпитах кой стои зад всичко това, понеже малко ми беше свито, щото аз си знам най-вече пуйките и бъчвите, нали разбирате? — О’Трепка придоби изражението на простичък честен труженик. — Той рече, че ако ми кажел, трябвало да ме убие, и аз му рекох: „Голямо благодарско, господин Стретфърд, ама няма да ти създавам тоя труд", тъй му рекох и си затворих плювалника, щото ме гледаше едно такова особено. — О’Трепка явно помисли за момент и додаде: — Той все си гледа едно такова особено.
Ваймс се опита да се престори, че това малко го интересува. Като човек с кепче за пеперуди, морилка и огромно желание да забучи върху корковото табло последния екземпляр от много редкия вид сини ланкърски пеперуди, току-що кацнал да си почине на цъфтящия наблизо магарешки бодил, той се опита да не прави нищо, за да не му изхвръкне плячката под носа.
— Но ти знаеш, нали, Тед? — импровизира той. — Искам да кажа, имаш акъл в тая твоя глава въпреки всичко. Доста хора биха казали, че и две талпи са по-умни от теб, но, честно казано, човек не може да успее в тоя проклет свят, без да си държи отворени очите, че и ушите, нали?
Разбира се, кой би казал нещо важно на такова нищожество като О’Трепка, а? Той дори не беше подлизурко — за да си същински подлизурко, трябва да умееш донякъде да мислиш тактически, — но подлизурковците се навъртат около всякакви, а като са с тъпунгер като О'Трепка, не винаги внимават какво казват.
— Наистина е срамота, Тед — продължи той на глас — тъкмо ти да си единственият обвиняем за всичко това. И то като се има предвид, че всъщност само си помагал на приятелче за няколко долара и халба бира, не е ли така? Ужасно е, нали, все безобидните хорица да опират парцала, а? Особено като е такъв парцал. — Той млъкна и погледна О’Трепка в очите.
— Амиии — проточи О’Трепка, — един ден, като беше малко подпийнал, ми рече, че лорд Ръждьо разчитал на него, поверявал му разни неща и прочее и се грижел джобовете му все да подрънкват, ама си мисля, че само се дуеше.
Ваймс се впечатли от собственото си търпение, като каза:
— Слушай, Тед, чул ли си някой от тях да говори за гоблинската жена?
Лицето на О’Трепка се разтегли в ужасна усмивка:
— Ако искате, бих могъл, командире!
Ваймс се втренчи в него за момент, преди да каже:
— Тед, искам да разбера онова, което си видял или чул. Не онова, което си въобразяваш, и — това е важната част, Тед — не разни измишльотини, които си скалъпваш, за да ми угодиш, ясно? Иначе няма повече да съм ти приятел. — Ваймс спря малко да помисли. — Някога чувал ли си лорд Ръждьо или Стретфърд да говорят за ковача?
Беше поучително да се наблюдава как арестантът си напъва мозъка. Изглеждаше като псе, задъвкало карамел. Очевидно успя да роди някаква мисъл, защото следващите му думи бяха:
— Ковачът ли? Не знаех, че иде реч за ковача. Да, докато разтоварвахме в двора, младият лорд Ръждьо отиде при Стретфърд и му каза нещо от сорта на: “Някакви новини за приятелчето ни?". А пък Стретфърд, такова, му рече: „Не го мислете, сър, скоро ще навести кралицата", и двамата се разсмяха, сър. — След малко наруши настъпилата тишина: — Добре ли сте, сър?
Ваймс прескочи въпроса:
— Имаш ли някаква представа какво е имал предвид?
— Не, сър — сви рамене О’Трепка.
— Има ли нещо наоколо, на което да му викат „Кралицата"? Някакъв публичен дом? Или лодка?
Ами да, разсъди Ваймс, те всички са с шантави имена, нищо чудно и кралица да има сред тях. Псето отново задъвка карамела.
— Съжалявам, командире, наистина не се сещам. Ни една лодка по тая река не се нарича „Кралицата".
Ваймс спря дотук. Все пак имаше резултат. Не най-добрият, естествено. Далеч от това, което щеше да задоволи Ветинари, но поне намек за известна конспирация да изпратят Джетро някъде, където той не желае да отиде. Ваймс поне трябваше да бъде доволен.
Той осъзна, че О’Трепка плахо е вдигнал ръка като дете, което се страхува да не го смъмри учителят.
— Да, Тед? — уморено каза Ваймс.
Мъжът свали ръката си.
— Ще мога ли да открия бог, сър?
— Какво? Какъв бог да откриеш?
О’Трепка явно изпадна в смут, но геройски се стегна.