— Ами, сър, все чувам за разни, дето влизат в пандиза и откриват бог. Пък ако откриеш бог, се отнасят по-добре с теб и може да те пуснат по-рано, заради молитвите. Та се питах, като съм в участъка, дали ще има някакъв шанс за божия наличност, ако схващате накъде бия. Не искам да създавам ядове, разбира се.
— Виж, Тед, ако изобщо има някаква справедливост във вселената, мисля, че в Мъчилището ще има доста богове. Но ако бях на твое място и трябваше да избирам между евентуалната божествена намеса и три сигурни манджи на ден, в които никой не е плюл, и никакви здравеняци не ти хъркат по цяла нощ в ухото, и освен това можеш да бъдеш сигурен, че ако ти се наложи да застанеш на колене, ще бъде само за молитва — бих казал, че небесата може да почакат.
Слънцето вече беше високо в небето и Уиликинс поддържаше добра скорост. Ваймс си отбеляза този факт. Улицата му говореше даже когато всъщност не беше нищо повече от широка пътека. Той събуди Небивал със сръгване.
— Скоро ще сме си вкъщи, момко. Струва ми се, че господин О’Трепка може да бъде настанен в чудесния ти дранголник, как мислиш?
О’Трепка явно се паникьоса и Ваймс възкликна:
— Мили боже, човече, нали не си въобразяваш, че мога да те експедирам чак до Анкх-Морпорк на един дъх? Че нали първо трябва да пратя някого да извика някой друг да докара дотук патрулката! Не се тревожи, дранголникът е здрав и уютен и е граден от камък. И плюс това — а доколкото разбирам, това наистина е голям плюс — госпожа Левак сигурно ще ти направи вкусен Гов Нян Пес с моркови и градински грах. Специалитет дьо мезонет.
Рангът си има своите привилегии, каза си Ваймс, когато скоро след това скочи пред стария дранголник.
— Околийски Левак, моля, настани затворника ни както се полага и се погрижи да бъде нахранен, напоен и тъй нататък, и прочее, ясно? И между другото оправи бумащината.
— Да оправя кое, сър?
Ваймс примига.
— Възможно ли е, господин Левак, да не знаеш какво е бумащина?
Небивал се обърка.
— Ами не, сър, разбира се, ама аз по принцип само драсвам името в тефтера си. Искам да кажа, че аз нали си знам кой е и знам къде живее и какво е сторил. О, да, и откак стана оня проблем със стария господин Магданоз, дето се изрина, проверявам и дали задържаният е алергичен към нещо от бханг-бхангдукската кухня. Цял ден ми отиде да изчистя тука, само зарад едно съвсем мъничко парченце смижка. — Забелязвайки изражението на Ваймс, той додаде: — Много популярна билка, сър.
— Habeas corpus, момко! Искаш да си ченгето тук, нали? В такъв случай господин О’Трепка е твой затворник! Ти си отговорен за него. Ако му стане зле, проблемът си е твой, ако умре, трупът си е твой, а ако се измъкне и офейка, ще се видиш в такова чудо, че думата „чудо" просто няма да вмести цялата чудесия, дето ще ти се изсипе на главата. Опитвам се да ти помогна, честно, но като нищо мога да го откарам в резиденцията. Имаме куп мазета и без проблем ще го настаним в едно от тях, никакъв проблем. Само че ако аз трябва да правя това, ти за какво си?
Небивал явно се шокира. След малко поизпъчи гърди:
— Не бих допуснал това, сър, нито моите предци биха го допуснали. Ама ни веднъж не сме прибирали някого, който даже да е бил близо до убийство.
— Много добре тогава, дай ми разписка за затворника, което е особено важно, и ще ида в резиденцията да подремна малко.
Ваймс се отдръпна, когато по реката се зададе кораб и по малкия кей леко се разплиска малка приливна вълна от кална вода. Корабът беше с гребни колела. Сибил му беше разказвала за тях. В трюма имало вол, който търпеливо обикалял в кръг, а някакъв чуден зъбчат механизъм карал греблата да се въртят.
Кормчията му помаха с ръка. Като корабът мина край тях, Ваймс видя на кърмата жена, която простираше дрехи под наблюдението на една котка. Хубав живот с волско темпо, помисли си той, в който сигурно никой никога не се опитва да те убие. Макар и само за миг, той усети завист, докато редица баржи се плъзнаха след кораба покрай флотилия от патенца. Ваймс въздъхна, качи се в каретата, за да бъде закаран до резиденцията от Уиликинс, и след много кратък душ потъна във възглавниците и се зарови в тъмнината.
Говореше се, че в последно време Анкх-Морпорк се раздвижва. Някои казваха, че това може и да е вярно, но същото важи и за достатъчно старо сирене.
И също като хипотетичното сирене, напира да излезе от калъпа си, в конкретния случай от най-външните си стени, които (по думите на лорд Ветинари) бяха „корсет, който трябва да бъде развързан". Едни от първите поразширили се беше Хари Кинг, понастоящем, разбира се, известен като сър Харолд Кинг. Той беше негодник, авантюрист, безмилостен противник и опасен машинатор на сделки над позволените обороти. И понеже всичко това идваше малко в повече на останалите, те го причисляваха към категорията „преуспял бизнесмен", тъй като това горе-долу се свеждаше до същото. Освен това имаше талант да превръща боклука в пари.