— Бихме искали да поговорим с някои от гоблините за съдинките, които спомена, Хари, ако нямаш нищо против — каза Керът.
Хари Кинг се усмихна и заклати пръст срещу него.
— Ей, това от вас двамата ще си го пропусна покрай ушите, понеже и вие, и аз сме видели по нещичко от тоя свят и знаем кое как е, ама от тая врата нататък съм сър Хари, разбрахме ли се? Лично аз не държа чак толкова на тая работа, ама Нейно благородие направо се вманиачава, бога ми, тъй си е! Така си вирва носа, че събаря врабците, казвам ви! Ама то това не е престъпление. — Хари Кинг, или по-точно сър Харолд Кинг се умисли за малко. — Само от любопитство, защо ви е да си говорите за гоблинските съдинки?
Ангуа се поколеба, но Керът отговори:
— И двамата се интересуваме много от гоблинския фолклор, сър Хари.
Хари Кинг се захили.
— Да си призная, хич не мога да ви прочета по лицето, капитан Керът. Да не ми се пада да играя на покер срещу вас! Добре де, не е моя работа, тъй че го приемам на вяра. Като слезете по стълбището, просто тръгнете към сортировъчните ленти и там ще откриете Били Шик. Кажете му, че Хари Кинг ще се радва, ако бъде тъй добър да ви заведе при старата си баба, ясно? Няма нужда да ми благодарите, предполагам, че старият Ваймс е казал някоя добра дума за мен на Ветинари, когато се раздаваха медалите, ако ме разбирате какво искам да кажа. Хората викат, че едната ръка мие другата, ама се хващам на бас, че като става дума за стария Хари Кинг, ще сменят „мие" с „търка".
Завариха Били Шик да товари стари броеве на Вестника в една товарна кола. Личеше си, че е гоблин, макар че всички работници тук в мърлявите си гащеризони приличаха на такива. Единствената разлика беше, че този конкретно беше гоблин.
Керът леко го потупа по рамото и Били се озърна.
— О, ченгета.
— Праща ни Хари Кинг, Били. — Керът бързо добави: — Нищо лошо не си сторил. Просто се интересуваме от ънгюви съдинки.
— От съдинки, а? — Били се втренчи в Керът. — Не съм сторил нищо лошо, приятел, и не ми трябва ти да ми казваш това. И хич няма да припаря до онези проклети съдинки, за да си спася задника. Аз си изкарвам хляба, ясно? Хич не ме занимавай с разни врели-некипели.
Ангуа пристъпи напред:
— Господин Шик, въпросът е много важен. Трябва да открием някой, който да ни обясни за ънгювите съдинки. Познаваш ли някого, който може да ни помогне?
Били дръзко я огледа от глава до пети.
— Ти си върколак, нали? От километър мога да те надуша. И какво, ако ти кажа, че не познавам никого?
— Е — намеси се Керът, — тогава за съжаление ще трябва да се върнем към нашите си дела.
Били го изгледа накриво.
— Тия дела да ме наритате ли ще да значат?
Сутрешното слънце се отразяваше от изрядно лъснатия нагръдник на Керът.
— Не, господин Шик, не значат това.
Били го измери с очи.
— Добре де, имам баба. Ама тя може и да не иска да говори с вас. Казвам ви го само заради господин Кинг. Тя с всеки не говори, шлемът си можеш да заложиш на това. Пък и защо ви е да говорите за съдинки, а? Тя напоследък почти не става от леглото. Хич не я виждам да е извършила кражба!
— Нито ние, Били, просто искаме малко информация за съдинките.
— Е, тогава сте попаднали на точния човек, щото тя е направо спец по тия проклетии, все мрънка за тях. Намира ли ви се шише бренди? Баба ми хич не обича разни навлеци, ама като си я знам, никой с шише бренди няма да й се види навлек, поне докато има нещо в шишето.
Ангуа прошепна на Керът:
— Хари има огромен шкаф за напитки в кабинета си, пък и това не се брои за подкуп. Струва си да опитаме, а?
Тя остана с Били Шик, докато Керът се зае със задачата, и за да се намира на приказка, попита:
— Били Шик не звучи много като гоблинско име, а?
Били подбели очи.
— Страшно си права! Баба ми вика Жаловития полъх на вятъра. Що за име е това, питам аз? Кой ще те вземе насериозно с подобно име? Живеем в съвременен свят, нали така? — Той я погледна предизвикателно и тя си помисли: „И така малко по малко всички ставаме човешки същества — човешки върколаци, човешки джуджета, човешки тролове… мелачката се върти само в една посока и ние напредваме натам." На глас каза:
— Не се ли гордееш с гоблинското си име?
Той я погледна с виснало чене, разкривайки острите си зъби.
— Какво? Да се гордея ли? Защо, мамка му, някой ще се гордее да бъде гоблин! Освен баба ми, естествено. Давай да влизаме. Дано брендито дойде скоро, че става бая свадлива без бренди.
Били Шик и баба му живееха в нещо като хралупа сред гетото от бараки. Върбови и разни други клонки бяха измъкнати от блатната тиня и сплетени в сравнително голямо полукълбо с размер на малка колибка. Ангуа си помисли, че за изграждането й са вложени доста умения и мисъл — в основната конструкция бяха втъкани по-малки клонки и пръчици, част от които, както става с върбалака, се бяха вкоренили и пуснали издънки. А после някой, вероятно Били Шик, беше дооплел новите израстъци така, че поне през лятото сигурно беше доста уютно, особено като се има предвид, че някой щателно беше запълнил повечето пролуки с чимове. Отвътре си беше одимена дупка, но привикналите на тъмно очи на върколака забелязаха, че вътрешните стени са грижливо облицовани със стара мушама и всякакви други боклуци, които можеха да бъдат накарани да се огънат, за да пазят от дъжд и вятър.