В заключителните фрази, подчертани от реторични паузи, личеше явен стремеж към красноречие; Ънуин се догаждаше, че Дънрейвън ги е произнасял много пъти със същата самонадеяност и със същия слаб ефект. Все пак — за да се покаже заинтригуван от разказа — той попита:
— Как са загинали лъвът и робът?
Непоправимият глас отвърна с мрачно задоволство:
— И техните глави били размазани.
Към шума от стъпките им се добави шум от дъждовни капки. Ънуин си помисли, че ще се наложи да пренощуват в лабиринта, в централната зала от разказа, и че след време в спомените му това продължително неудобство ще изглежда като приключение. Запази мълчание; Дънрейвън не можа да се сдържи и го запита като човек, който не опрощава дългове:
— Необяснима история, нали?
Ънуин отвърна така, сякаш разсъждаваше на глас:
— Не зная дали е обяснима или не. Зная само, че е лъжа.
Дънрейвън изля поток ругатни и призова за свидетели по-големия син на пастора (самият Алаби, изглежда, бе починал) и всички жители на Пентрийт. Не по-малко удивен от приятеля си, Ънуин се извини. В мрака времето някак се разтегляше, двамата вече се бояха, че са объркали пътя, и бяха капнали от умора, когато бледа светлина, процеждаща се отгоре, разкри пред погледа им първите стъпала на тясна стълба. Изкачиха се по нея и стигнаха до порутено кръгло помещение. Там видяха две свидетелства за страха на злополучния цар: тесен прозорец с отличен изглед към пустата земя и морето, а на пода — трап, покрит с капак, който се отваряше над извивката на стълбата. Макар и просторна, стаята твърде напомняше затворническа килия.
Не толкова заради дъжда, колкото от някакъв копнеж да изживеят приключение, което да остане в спомените и разказите им, приятелите останаха да нощуват в лабиринта. Математикът спа спокойно; затова пък поетът бе преследван от стихове, които разумът му преценяваше като безобразни:
Ънуин смяташе, че историята за смъртта на Ал-Бохари не е успяла да го заинтригува, но се събуди с убеждението, че знае отговора на загадката. Мрачен и загрижен през целия ден, той току подреждаше в ума си отделните късчета от мозайката, а две вечери по-късно повика Дънрейвън в една лондонска бирария, където му каза приблизително следното:
— В Корнуол заявих, че историята ти е лъжа. Фактите бяха или можеха да бъдат верни, но ти ги представи по такъв начин, че изглеждаха като отявлена измама. Ще започна от най-голямата фантасмагория — невероятния лабиринт. Един беглец не се крие в лабиринт. Изобщо не би издигнал лабиринт на най-високата точка на брега, и то с наситено червен цвят, та моряците да го съглеждат отдалеч. Щом цялата Вселена е един лабиринт, нима е нужно да строиш такъв? За онзи, който действително иска да се укрие, Лондон е по-подходящ лабиринт от една наблюдателница, към която водят всички коридори на зданието. Мъдрата мисъл, която сега споделям с теб, ме споходи преди две нощи в лабиринта, докато слушахме как дъждът тропа над главите ни и чакахме сънят да ни навести; просветлен и ободрен от нея, реших да забравя твоите небивалици и да мисля за нещо разумно.
— За теорията на множествата например или за четвъртото измерение на пространството — отбеляза Дънрейвън.
— Не — сериозно отговори Ънуин. — Замислих се за критския лабиринт. Лабиринтът, чийто център бил човек с глава на бик.
Дънрейвън, страстен читател на детективски романи, си помисли, че решението на загадката винаги е по-тривиално от самата загадка. В загадката има нещо свръхестествено, даже божествено; решението е просто трик, фокус. За да отсрочи неизбежното, той каза:
— С глава на бик минотавърът е показан на разни монетни и скулптурни изображения. Данте обаче си го е представял с тяло на бик и с човешка глава.
— И този вариант е подходящ — съгласи се Ънуин. — Важното в случая е съответствието между чудовищния дом и неговия чудовищен обитател. Минотавърът е предостатъчно оправдание за съществуването на лабиринта. Никой обаче няма да каже същото за доловена насън закана. Щом извикаме в съзнанието си образа на минотавъра (а това е неизбежно при наличието на лабиринт), задачата поне на теория е решена. Все пак трябва да призная, че не съзирах в този древен образ ключа към загадката и затова разказът ти трябваше да ми предостави един по-недвусмислен символ — паяжината.