В къщата имаше едно куче вълча порода, вече остаряло. Виляри се сприятели с него. Говореше му на испански, на италиански, с малкото думи, които още помнеше от селския диалект на своето детство. Виляри се опитваше да живее единствено в настоящето, без спомени и без предвиждания; първите бяха за него по-маловажни от вторите. Смътно прозираше, че миналото е материята, от която е направено времето, затова именно то веднага се превръща в минало. Имаше дни, в които умората му наподобяваше щастие; в такива моменти той не беше много по-сложен от кучето.
Една нощ го изненада внезапна пареща болка в дъното на устата, от която се разтрепери. Това ужасно чудо се повтори няколко минути по-късно и после отново призори. На следващия ден Виляри поръча файтон, който го отведе в един зъболекарски кабинет в квартал Онсе. Там му извадиха кътника. В това премеждие той не се показа нито по-страхлив, нито по-смел от който и да било друг човек.
Друга вечер на излизане от киното усети, че някой го блъсна. Разгневен, възмутен и с тайно облекчение, той се втренчи в нахалника и избълва мръсна ругатня; другият, изумен, промърмори някакво извинение. Беше висок млад човек с черни коси, а жената, която го придружаваше, приличаше на германка. През тази нощ Виляри дълго си повтаряше, че не ги познава. И все пак минаха четири-пет дни, преди да излезе отново на улицата.
Между книгите на етажерката се намираше и екземпляр от „Божествена комедия“ със стария коментар на Андреоли. Подтикван по-скоро от чувство за дълг, отколкото от любознателност, Виляри се хвърли да чете този шедьовър. Преди ядене прочиташе по една песен и след това много методично бележките към нея. Не му се сториха невероятни или прекалени мъките на ада и не му хрумна, че Данте би го осъдил на мъки в последния кръг, където зъбите на Уголино гризат безспир тила на Руджери.
Пауните върху карминовите тапети сякаш бяха създадени, за да предизвикват тежки кошмари, но Виляри нито веднъж не сънува чудовищна беседка, направена от заплетени една в друга птици.
На разсъмване той сънуваше един и същ сън, еднакъв по същество и с променящи се подробности. Двама мъже и Виляри влизат с револвери в стаята или пък го нападат на излизане от киното, или пък те, тримата едновременно, са непознатият, който го беше блъснал, или пък притаени го причакват в двора, като се правят, че не го познават. В края на съня изваждаше револвера от чекмеджето на нощното си шкафче (той наистина криеше револвер в това чекмедже) и го изпразваше срещу мъжете. Изстрелите го събуждаха, но се оказваше, че сънува, а пък в следващ сън нападението се повтаряше и в трети сън се налагаше отново да ги убива.
Една мрачна юлска сутрин той се събуди от присъствието на непознати хора (а не от шума на вратата, когато я отваряха). Високи в сумрака на стаята, учудващо неясни в полусянката (в сънищата на страха бяха винаги по-ясни), бдящи, неподвижни, търпеливи, свели поглед сякаш от тежестта на оръжието. Виляри и един непознат се бяха добрали най-сетне до него. Той ги помоли с жест да почакат и се обърна към стената, сякаш искаше да продължи да спи. Защо го направи? Дали за да предизвика състрадание у тези, които идваха да го убият, или защото е по-леко да се понесе едно ужасно събитие, отколкото да си го представяш и да го очакваш безкрайно; или — а може би това е най-вероятното — за да се окаже, че убийците са само сън, както се беше оказвало вече толкова пъти на същото място и по същото време?