В долната част на стъпалото надясно видях малка сфера, в която цветовете се преливаха с почти непоносим блясък. В началото помислих, че тя се върти; после разбрах, че това движение е илюзия, създадена от главозамайващо бързо сменящите се картини. Диаметърът на Алефа беше около два-три сантиметра, но цялото космическо пространство се побираше в него, и то не в намален размер. Всяко нещо (огледалото, да кажем) представляваше безброй неща, защото го виждах ясно от всички точки на Вселената. Видях гъсто населеното море, видях изгрева и залеза, видях тълпите на Америка, видях посребрена паяжина в центъра на черна пирамида, видях разрушен лабиринт (беше Лондон), видях безброй очи, които се взираха в мене отблизо като в огледало, видях всички огледала на планетата и нито едно от тях не ме отрази, видях в един заден двор на улица „Солер“ същите каменни плочи, каквито преди трийсет години бях видял — с тях бе настлан прустът на една къща в град Фрай Бентос, видях гроздове, сняг, тютюн, метални жили, водна пара, видях изпъкнали пустини на Екватора и всяка една тяхна песъчинка, видях в Инвърнес една жена, която никога няма да забравя, видях разкошните й коси, надменното й тяло, видях рак в гърдите й, видях кръг суха пръст на тротоара, където по-рано е имало дърво, видях една вила в Адроге, един екземпляр от първото английско издание на Плиний — на Файлмон Холанд, видях едновременно всяка буква на всяка страница (като малък често съм се чудил как в една затворена книга буквите не се разместват и не изчезват през нощта), видях нощта и следващия ден, видях един изгрев в Керетаро, който сякаш отразяваше цвета на една бенгалска роза, видях моята спалня — и в нея нямаше никой, видях в един кабинет на Алкмаар един земен глобус между две огледала, които го умножаваха безброй пъти, видях коне, развели гриви призори на един плаж на Каспийско море, видях изящните кости на една ръка, видях оцелелите от една битка да изпращат пощенски картички, видях на една витрина в Мирзапур колода испански карти за игра, видях косите сенки на папрати на пода на един парник, видях тигри, бутала, бизони, морски приливи и войски, видях всичките мравки, които има на земята, видях един персийски астролаб, видях в едно чекмедже на писалището (почеркът ме накара да изтръпна) нецензурни, невероятни, но съвсем точни писма, които Беатрис беше писала на Карлос Архентино, видях един обожаван от мен паметник в гробището „Чакарита“, видях чудовищните останки от онова, което някога е била прекрасната Беатрис Витербо, видях как се движи тъмната ми кръв, видях сливането в любовта и промените при смъртта, видях Алефа от всички точки, видях в Алефа земята и на земята отново Алефа, и в Алефа земята, видях собственото си лице и вътрешности, видях твоето лице и ми се зави свят и заплаках, защото очите ми бяха видели това тайнствено и предполагаемо нещо — непонятната Вселена, чието име хората употребяват, но която никой не е виждал. Изпитах безкрайно преклонение, безкрайна жалост.
— Сигурно си се побъркал вече от толкова гледане на нещо, за което никой не те е канил — чу се един омразен и жизнерадостен глас. — Колкото и да си блъскаш главата, няма да ти стигне и век, за да ми се отплатиш, че ти разкрих тази тайна. Каква великолепна наблюдателница, какво ще кажеш, Борхес?
Обувките на Карлос Архентино бяха вече на първото стъпало. Изведнъж проникна малко светлина; успях да се изправя и да измърморя:
— Великолепна! Да, великолепна.
Изненадах се от това, как безразлично звучеше гласът ми. Карлос Архентино настоя:
— Добре ли видя всичко? Цветно?
В същия миг се сетих как да си отмъстя. Доброжелателно, с нескрито състрадание, нервно и уклончиво поблагодарих на Карлос Архентино Данери за гостоприемството на неговия зимник, като настойчиво го посъветвах да се възползва от събарянето на къщата, за да се махне от нездравословната столица, която никому, вярвайте ми, никому не прощава. Меко, но решително отказах да обсъждам Алефа; на сбогуване прегърнах Карлос и му повторих, че природата и спокойствието са забележителни лечители.