Една вечер на площадчето в Ломас Едуардо срещнал Хуан Ибера и той го поздравил за първокласното парче, с което се бил сдобил. Мисля, че именно тогава Едуардо го наругал. Пред него никой нямал право да се подиграва с Кристиан.
Жената обслужвала и двамата с животинско покорство, ала трудно скривала известни предпочитания към по-младия, който не се отказвал от своя дял, но все пак не той бил установил подялбата.
Един ден те заповядали на Хулиана да занесе два стола в първия вътрешен двор и да не се мярка около тях, защото трябвало да си говорят. Тя очаквала, че разговорът ще продължи дълго, и легнала да си подремне, тъй като било след пладне. Скоро обаче те я повикали, накарали я да сложи в една торба всичките си вещи, като не забрави стъклената молитвена броеница и кръстчето — наследство от майка й. Без всякакви обяснения я качили във волската каруца и поели; пътуването било мъчително и тягостно. Предишната нощ било валяло и пътищата били разкаляни; когато пристигнали в Морон, наближавало вече пет сутринта. Там те я продали на собственичката на публичния дом. След като сключили сделката, Кристиан прибрал парите и после ги разделил с брат си.
Когато се върнали обратно в Турдера, Нилсенови — затънали досега в тресавището (или в навика) на тази чудовищна любов — се опитали да възобновят някогашния си ергенски живот. Върнали се към играта на карти труко, към боя с петли и към епизодичните оргии. Понякога може би вярвали, че се били спасили, обаче от време на време всеки от тях поотделно отсъствал по неоправдани или прекалено оправдани причини. Малко преди Нова година по-малкият казал, че има работа в града. Кристиан отишъл в Морон; вързан за стобора на вече споменатия дом той видял рижия кон на Едуардо. Влязъл; вътре бил другият и чакал реда си. Очевидно Кристиан е казал:
— Ако караме така, ще съсипем хубавите си коне. По-добре да ни е подръка.
Поговорил със собственичката, извадил няколко монети от пояса си и я отвели. Хулиана пътувала на коня на Кристиан. Едуардо пришпорил рижия, за да не ги гледа.
Отново заживели както преди. Подлото им решение било претърпяло провал; двамата се били поддали на изкушението да се мамят взаимно. Каин дебнел в близост, но обичта, която свързвала братята Нилсен, била много силна — кой знае какви трудности и какви опасности били споделяли. Предпочели да изливат своята ненавист върху другите. Някой непознат, кучетата, Хулиана, която била внесла в дома им раздора.
Било към края на март, а горещината не намалявала. Една неделя (в неделя хората обикновено се прибирали рано по къщите си) Едуардо, който се връщал от кръчмата, заварил Кристиан да впряга воловете. Кристиан казал:
— Ела, трябва да закараме няколко кожи на Пардо. Натоварих ги, да използваме хладината на вечерта.
Струва ми се, че складът на Пардо се намирал по на юг; поели по пътя Лае Тропас, сетне по някакво отклонение. В нощта степта се разстилала все по-широка пред тях.
Минавали покрай блато, покрито с острици. Кристиан хвърлил цигарата, която току-що бил запалил, и казал спокойно:
— А сега на работа, братко. Сетне ще ни помогнат лешоядите. Днес я убих. Нека си остане тук с всичките си натруфени премени. Вече няма да ни причинява беди.
Прегърнали се и едва не заплакали. Сега ги свързвало още нещо — жената, пожертвана тъй печално, и необходимостта да я забравят.
Недостойният
Представата за града, която обикновено имаме, винаги се оказва остаряла. Кафенето се е изродило в бар; вестибюлът, през който сме съзирали вътрешните дворове и лозницата, сега е някакъв мрачен коридор с асансьор в дъното му. Така например години наред съм смятал, че книжарница „Буенос Айрес“ винаги ще стои на едно определено място на улица „Талкауано“, но една сутрин установих, че сега на нейното място има антикварен магазин, и ми казаха, че дон Сантяго Фишбайн, собственикът на книжарницата, бил починал. Той бе доста пълен; помня главно дългите ни разговори, не толкова какви бяха чертите му. Беше уверен и спокоен човек, често осъждаше ционизма — който според него щял да превърне евреина в обикновен човек, свързан както всички останали с една-единствена традиция и с една-единствена страна, лишени от многостранността и противоречията, които сега го обогатяват. Помня, че ми бе споменал за подготвян нов, обширен сборник с творби на Барух Спиноза, освободен от евклидовския начин на изложение, който толкова затруднява четенето и придава на фантастичната му теория някаква мнима строгост. Показа ми и не поиска да ми продаде един куриозен екземпляр от Розенротовата „Kabbala denudata“, но все пак в библиотеката ми има няколко тома на Гинзбург и на Уейт, които носят печата на неговата книжарница.