След всичко казано дотук никой няма да се изненада, че по време на пребиваването си не успях да покръстя нито един яху. Думите «Отче наш» ги смущаваха, тъй като яхусите нямат понятие за бащинство. Не разбират как е възможно нещо, извършено преди девет месеца, да има връзка с раждането на дете; не допускат, че може да съществува подобна толкова далечна и неправдоподобна причина. Освен това всички жени имат полови сношения, но не всички стават майки.
Езикът им е сложен. Не прилича на нито един от познатите ми езици. За части на изречението изобщо не може да се говори, тъй като няма изречения. Всяка едносрична дума изразява най-общо понятие, което се уточнява от контекста или от гримаси. Нрз например е думата за разпръснатост или за петна от всякакъв род, но може да означава още звездно небе, леопард, ято птици, дребна шарка, капки, разпиляване или пък бягство след поражение. Обратно — Хрл изразява плътност или гъстота и може да означава племе, дънер, камък, купчина камъни, съвещание на четиримата шамани, полов акт и гора. Всяка дума, произнесена по друг начин или с други гримаси, придобива противоположно значение. Но нека това не ни учудва, след като в собствения ни език глаголът to cleave означава едновременно разцепвам и слепвам. Както казах, в езика им няма изречения, нито дори отделни словосъчетания.
Способността за абстрактно мислене, която подобен език изисква, ми подсказва, че макар и варвари, яхусите не са примитивен народ, а племе, което се е изродило. Подозрението ми се потвърждава от надписите, които открих на върха на платото — писмените им знаци приличат на руните, дълбани от нашите предци, и също като тях вече са станали неразбираеми. Изглежда, че яху са забравили писмената реч и си служат само с устната.
Развлеченията на племето са боят между специално дресирани за тая цел котки и екзекуциите, които се провеждат горе-долу така: избират някого, обвиняват го, че е посегнал на честта на кралицата или че е ял пред очите на друг човек; не се изслушват нито свидетели, нито обвиняем — просто кралят произнася присъдата. Подлагат осъдения на изтезания, които предпочитам да не си спомням; след това го убиват с камъни. Кралицата има право да хвърли първия камък, а след това и последния, който обикновено се оказва излишен. Тълпата бурно аплодира ловкостта и хубостите й и хвърля в краката й рози и разни гнусни неща. Кралицата се усмихва безмълвно.
Племето има и друг обичай — поезията. На някого му хрумва да нареди пет-шест думи, най-често загадъчни. Не може да се сдържа и почва да ги изговаря гръмко, заставайки прав в средата на кръга, образуван от налягалите по земята шамани и хора от простолюдието. Ако стихотворението не събуди вълнение, не произтича нищо; ако думите на поета предизвикват смут у слушателите, те се отдръпват мълчаливо, обзети от свещен ужас. Разбират, че е осенен от духа; отсега нататък никой няма да разговаря с него, нито ще го погледне, дори собствената му майка, защото той вече не е човек, а бог, и всеки може да го убие. Ако успее да избяга, поетът намира спасение сред пясъците на север.
Вече разказах как се озовах в земята на яхусите. Читателят на тези редове сигурно помни как ме наобиколиха, как стрелях веднъж предупредително във въздуха с пушката си и как те взеха изстрела за вълшебна гръмотевица. За да поддържам тая заблуда, винаги гледах да съм без оръжие. Една пролетна утрин, точно преди да се резвидели, внезапно ни нападнаха маймуночовеците. Спуснах се тичешком от върха с пушка в ръка и убих двамина от нападателите. Останалите се разбягаха ужасени. Куршумите, както се знае, са невидими. Тогава за първи път в живота си чух да ме аплодират. Някъде тогава, ако не се лъжа, бях приет от кралицата. Паметта на яхусите е нетрайна и не може да се разчита на нея. Напуснах ги още същия следобед. Премеждията ми из тропическия лес не са от значение. Най-сетне попаднах в селище на чернокожи, които умееха да орат, да сеят и да се молят и с които можех да се разбера на португалски. Един католически мисионер, отец Фернандеш, ме приюти в колибата си и се грижи за мен, докато се съвзех достатъчно, за да продължа изнурителното си пътуване. Отначало ми се гадеше, като го гледах как отваря пред мен уста и поглъща храната си. Аз самият се прикривах с ръка или извръщах очи, но след няколко дни свикнах. С удоволствие си спомням разговорите, които водехме върху различни теологични теми. Не успях да го убедя обаче да се върне към правата Христова вяра.