Изразих няколко предположения, но всички бяха неубедителни. Обсъдихме ги; накрая Стивън Албърт запита:
— В една гатанка, на която отговорът е шахмат, коя е единствената забранена дума?
Помислих за миг и отговорих:
— Думата шахмат.
— Точно така — каза Албърт. — Градината с разклоняващите се пътеки е огромна притча или гатанка, чийто отговор е думата «време»; ето тайната причина, поради която тази дума не се споменава в нея. Да се пропуска винаги една дума, да се прибягва до неподходящи метафори и очевидни парафрази, е може би най-превзетият начин да се посочи тази дума. Именно обиколния начин е избрал потайният Цуй Бън във всяка криволица на безкрайния си роман. Сравних стотици ръкописи, поправих грешките, допуснати поради небрежността на преписваните, предположих, че в този хаос има някакъв план. Възстанових — или поне смятам, че съм възстановил — първоначалния ред, преведох цялата творба — установих, че думата време не е употребена нито веднъж. Обяснението е очевидно. Градината с разклоняващите се пътеки е непълно, но не невярно изображение на вселената, така както я е схващал Цуй Бън. За разлика от Нютон и Шопенхауер вашият праотец не е вярвал в едно време — еднородно и абсолютно; той е вярвал в безкрайни поредици от времена, в нарастваща и главозамайваща мрежа от раздалечаващи се, сливащи се и протичащи успоредно времена. Тази мрежа от времена, които се приближават, разклоняват се, пресичат се или които в продължение на векове се пренебрегват, тази мрежа обхваща всички възможности. В повечето от тези времена ние не съществуваме; в някои от тях съществувате вие, а аз — не; в други съществувам аз, но не и вие; в трети съществуваме и двамата. В сегашното време, което благоприятната случайност ми е отредила, вие дойдохте у дома ми; в друго време, преминавайки градината, вие ме намирате мъртъв; в трето аз изричам същите тези думи, но всъщност съм някакво недоразумение, някакъв призрак.
— Във всички времена — произнесох ясно, но не без трепет — ви благодаря и ви се прекланям за това, че пресъздадохте Градината на Цуй Бън.
— Не във всички — прошепна той с усмивка. — Времето се разклонява вечно в безброй бъдещи времена. В едно от тях аз съм ваш враг.
Тогава отново усетих онова гъмжене, онова движение, за което вече споменах. Стори ми се, че влажната градина, която заобикаля къщата, е претъпкана с невидими хора. Тези хора бяха Албърт и аз, тайни, отрудени и проявяващи се под различни форми в други измерения на времето. Вдигнах поглед и изведнъж кошмарът се разпръсна. В жълтата и черна градина имаше само един-единствен човек; но този човек бе огромен като статуя и се приближаваше по пътеката и беше самият капитан Ричард Мадън.
— Бъдещето вече настъпи — отговорих, — но аз съм ваш приятел. Може ли отново да погледна писмото?
Албърт стана. Отвори чекмеджето на високото писалище, като за миг ми обърна гръб. Вече бях приготвил револвера. Стрелях много внимателно; Албърт се свлече на пода, без стон. Кълна се, че умря намясто; все едно че гръм го бе ударил.
Останалото е нереално и без значение. Мадън нахълта в стаята и ме задържа. Бях осъден на обесване. Беше отвращаващо, но аз победих; бях успял да съобщя в Берлин тайното име на града, който трябваше да нападнат. Вчера го бомбардираха; прочетох това в същите вестници, които съобщаваха на Англия, че изтъкнатият синолог Стивън Албърт е бил убит от някакъв непознат на име Ю Дзън. Лидерът е разшифровал загадката. Той знаеше, че задачата ми беше да посоча (въпреки грохота на войната) града, който се нарича Албърт, и е разбрал, че не съм намерил друг начин, освен да убия човек с това име. Лидерът не знае (никой не може да знае) за дълбокото ми разкаяние и умора“.
Небивалици (1944)
Предговор
Макар и не тъй тромаво написани, разказите в тази книга не се различават от онези, които съставят предишната. Може би ще трябва да подчертая два от тях: „Смърт и компас“ и „Фунес паметливият“. Вторият представлява дълга метафора на безсънието. Първият, въпреки немските и скандинавските имена, се развива в един Буенос Айрес на сънищата; криволичещата „Рю дьо Тулон“ е „Пасео де Хулио“, а вила „Тристлъо Роа“ е хотелът, където Хърбърт Аш получи (и навярно никога не прочете) единайсети том от една въображаема енциклопедия. Вече бях написал тази измислица, когато ми се стори, че си заслужава да разширя времето и пространството, които тя обхваща: отмъщението можеше да се предава по наследство, периодите от време да се изчисляват в години, даже в столетия, първата буква на Името да се произнася в Исландия, втората — в Мексико, третата — в Индостан. Да добавя ли, че сред хасидите е имало и светци и че жертвоприношението на четири живота с цел добиването на четирите букви, които образуват Името, е фантазия, продиктувана от самата форма на моя разказ?