Оригиналът е написан на английски и изобилства с латинизми. Преводът, който предлагаме, е буквален.
Доколкото си спомням, теглилата ми започнаха в една градина на Стовратната Тива по времето на император Диоклециан. Бях се сражавал (безславно) в последните египетски войни, бях трибун на легион, разквартируван в Беренике, на самия бряг на Червено море; треската и магиите бяха унищожили много от мъжете, които благородно мечтаеха да паднат в битка. Мавританците бяха победени; земите, завзети преди това от разбунтувалите се градове, бяха отдадени за вечни времена на плутоническите богове; победена, Александрия напразно умоляваше императора за мир; за по-малко от година легионите успяха да победят, но аз лично едва зърнах лицето на Марс. Страдах, че не успях да се проявя, и може би това стана причина да се впусна да търся тайния Град на Безсмъртните, прекосявайки ужасни и незнайни пустини.
Както вече споменах, теглилата ми започнаха от една градина в Стовратната Тива. През онази нощ не мигнах, защото в сърцето ми бушуваше битка. Станах малко преди зори; робите ми още спяха, а луната приличаше по цвят на безбрежните пясъци. От изток се зададе отмалял и окървавен конник. На няколко крачки от мен той се строполи от коня. Запита ме на латински със слаб и трескав глас за името на реката, която мие зидовете на града. Отговорих му, че я наричат Египет и че се подхранва от дъждовете. Друга река търся аз, отвърна той печално. Тайната река, която избавя хората от смъртта. Тъмна кръв струеше от гърдите му. Каза ми, че негова родина е една планина отвъд Ганг; там се говорело, че ако човек стигнел до запада, там, където свършвал светът, щял да стигне до реката, чиито води давали безсмъртие. Прибави, че на отсрещния й бряг се издигал Градът на Безсмъртните с безброй укрепления, амфитеатри и храмове. Умря, преди да се съмне, а аз реших да открия този град и тази река. Разпитвани от палача, някои мавритански пленници потвърдиха разказа на пътника; един си спомни за Елисейските полета в края на земята, където животът на хората бил вечен; друг — за върховете, от които извира река Пактол, където живеели столетници. В Рим бях беседвал с философи, които смятаха, че да се продължи животът на човека, означава да се продължи агонията му и той да бъде заставен да умира много пъти. Не зная дали някога съм вярвал в Града на Безсмъртните — мисля, че в онзи момент ми стигаше задачата да го търся. Флавий, проконсул на Гетулия, ми даде двеста войници, за да изпълня начинанието си. Освен това се доверих на наемници, които твърдяха, че познават пътя, а после първи избягаха.
Случилото се по-нататък изопачи до неузнаваемост спомена за първите ни дни. Тръгнахме от Арсиное и навлязохме в знойната пустиня. Преминахме през страната на троглодитите, които се хранят със змии и не знаят да говорят; след това — през страната на гарамантите, които се хранят с лъвове и жените им са общи; през земята на авгилите, които почитат само Тартар. Прекосихме и други пустини, покрити с черен пясък, където може да се пътува само нощем, защото през деня горещината е непоносима. Видях отдалеч планината, дала името на Океана — по склоновете й расте млечката, която обезсилва отровите, по върховете на тази планина живеят сатирите — див, зверски народ, — отдадени на сладострастие. На всички ни се стори немислимо в тези пущинаци, където земята е родила само чудовища, да се крие някакъв прочут град. Продължихме похода си, тъй като щеше да бъде позорно да се върнем с празни ръце. Някои смелчаци спяха, обърнали лице към луната — покоси ги треска; други пиха от щерните застояла вода, която ги докара до лудост и смърт. Тогава започнаха бягствата и малко по-късно — метежите. Не се поколебах да взема строги мерки. Постъпвах справедливо, но един центурион ме предупреди, че в желанието си да отмъстят за свой другар, наказан с разпъване на кръст, бунтовниците замислят убийството ми. Избягах от лагера с неколцината войници, които ми бяха останали верни. Загубих ги в пустинята сред пясъчните вихрушки и безкрайната нощ. Рани ме критска стрела. Няколко дни бродих, напразно търсейки вода, а може и да е бил един-единствен ден, който ми се е сторил безкраен поради слънцето, жаждата и страха от жадна смърт. Оставих коня си да ме води. На разсъмване далечината настръхна от пирамиди и кули. Сънувах ужасен сън — малък и съвсем ясен лабиринт със стомна вода в средата му; ръцете ми почти я докосваха, очите ми я виждаха, обаче извивките на лабиринта бяха толкова заплетени, толкова объркани, че осъзнах с безпределна яснота, че ще издъхна, преди да достигна стомната.