В края на един коридор непредвидена стена пресече пътя ми; огря ме далечна светлина. Вдигнах заслепени очи: горе, главозамайващо високо, видях късче небе — толкова синьо, че ми се стори пурпурно. Метални стъпала водеха нагоре по стената. Умората вече ме надвиваше, обаче продължавах да се изкачвам, като понякога спирах и ридаех, оглупял от щастие. Постепенно пред очите ми се откриваха капители и астрагали, триъгълни фронтони и сводове, непонятни гранитни и мраморни украси. Ето как ми бе отредено да възляза от безизходния край на мрачни и преплетени лабиринти чак до сияйния град.
Оказах се на нещо като малко площадче, по-скоро вътрешен двор. Обграждаше го една-единствена сграда с неправилни форми и променлива височина; това разнородно здание бе украсено с различни куполи и колони. В този невероятен паметник най-много ме учуди старинността на направата му. Разбрах, че предшества човека, че предшества самата Земя. Тази очевидна древност (макар и по някакъв начин ужасяваща за очите) ми се стори дело на безсмъртни строители. Предпазливо в началото, сетне с безразличие и накрая — отчаян, бродих по стълбите и по каменните настилки на този загадъчен дворец. (По-късно установих, че стъпалата бяха различно широки и високи; и с това именно си обясних причината за голямата умора, която усетих.) Този дворец е дело на боговете, помислих си в началото. Обиколих необитаемите му помещения и се поправих: Боговете, които са го изградили, вече са мъртви. Забелязах особеностите му и казах: Боговете, които са го изградили, са били луди. Казах това, много добре си спомням, с необяснимо порицание, което бе почти угризение, пропито по-скоро с интелектуален ужас, отколкото с усещане за страх. Към впечатлението за дълбока древност се прибавиха и други: за безкрайност, за чудовищност, за пълно безсмислие. Бях прекосил един лабиринт, но сияйният Град на Безсмъртните ме изплаши и отврати. Лабиринтът е сграда, построена, за да обърква хората; архитектурата й, щедра на симетрия, е подчинена на тази цел. В двореца, който не успях да изследвам докрай, архитектурата нямаше цел. Изобилстваха задънените коридори, недостижимо високите прозорци, великолепните врати, които водят към някаква килия или кладенец, невероятните обратни стълби със стъпала и перила, обърнати надолу. Други стълби, прикрепени странично към някой огромен зид, без да стигат доникъде, свършваха след два-три завоя в горния мрак на куполите. Не зная дали всички примери, които описах, са точни; сигурен съм обаче, че те населяваха кошмарите ми години наред, вече не зная дали една или друга черта отговаря на действителността или на призрачните форми, които причиниха лудостта на нощите ми. Този град (мислех) е толкова ужасен, колкото самото му съществуване и неговата вечност. Макар и разположен насред тайна пустиня, той замърсява миналото и бъдещето и по някакъв начин опозорява звездите. Докато съществува, никой на света не ще бъде деен или щастлив. Не искам да го описвам; хаос от разнородни думи, тяло на тигър или на бик, в което гъмжи от чудовищно преплетени и отблъскващи се зъби, вътрешности и глави, могат (може би) да създадат приблизителна представа.
Не помня етапите на завръщането сред порутените и влажни подземия. Единственото, което зная, е, че не ме напускаше страхът да не би, като изляза от последния лабиринт, отново да попадна в гнусния Град на Безсмъртните. Друго не мога да си спомня. Тази забрава, сега непреодолима, е била може би доброволна; може би обстоятелствата около бягството ми са били толкова страшни, та някой ден, също забравен, да съм се заклел да ги забравя.
Тези, които са чели внимателно разказа за патилата ми, навярно ще си спомнят, че един мъж от племето ме беше последвал, така както куче би ме следвало, чак до начупената сянка на градската стена. Когато излязох от последното подземие, го намерих при входа на пещерата. Лежеше върху пясъка, чертаеше несръчно и после веднага заличаваше редица знаци, подобни на буквите в сънищата, които човек сякаш ей сега ще разчете, а после се сливат в едно. В началото предположих, че това е някаква варварска писменост; после се сетих, че е абсурдно същества, които не знаят да говорят, да са създали писменост. Освен това всеки знак се различаваше от другите, а това изключваше възможността да са символи. Мъжът ги чертаеше, разглеждаше ги и ги поправяше. Внезапно, сякаш отегчен от играта, той ги изтри с длан и с подлакътницата си. Погледна ме така, сякаш ме виждаше за първи път. И въпреки всичко толкова голямо беше облекчението, което почувствах (или толкова голяма и ужасна бе самотата ми), че допуснах следната мисъл: този първобитен троглодит, който ме гледа проснат при входа на пещерата, чака именно мен! Слънцето нажежаваше равнината; когато под блясъка на първите звезди тръгнахме обратно към селището, пясъкът пареше стъпалата ни. Троглодитът вървеше пред мен. През тази нощ реших да го науча да разбира, а може би и да повтаря някои думи. Кучето и конят (разсъдих) са способни на първото, много птици, като например славея на Цезарите, на второто. Колкото и недоразвит да е умът на един човек, все ще е по-висш от ума на неразумните същества.