Белите петна изобилстват в злощастната му героична история. Знаем само, че към 1868 година е отново в Пергамино — женен или просто съжителстващ с някаква жена. Ражда му се син, Тадео Исидоро придобива неголямо парче земя. През 1869 година е назначен като сержант в селската полиция. Миналото е изкупено — по онова време той навярно се е смятал за щастлив човек, макар че дълбоко в себе си не е бил щастлив. (Чака го, затаена в бъдещето, една нощ — нощ на прозрение, нощта, в която той най-сетне намира себе си, нощ, в която най-сетне чува името си. Ако тази нощ бъде разбрана, както трябва, тя изчерпва всъщност цялата му история; по-точно е да се каже: един миг от онази нощ, една постъпка през онази нощ, защото постъпките — това са нашите символи.) Съдбата на всеки човек, колкото и да е дълга и сложна, се състои всъщност от един-единствен миг — мига, в който човек осъзнава веднъж завинаги кой е. Разказват, че Александър Македонски видял отразено бъдещето си в мита за Ахил; Карл XII, кралят на Швеция — в историята на Александър. А на Тадео Исидоро Крус, който не знаел да чете, това откровение не му било дадено чрез една книга; той видял себе си в една схватка и в един човек. Ето какво се случило.
През последните дни на юни 1870 година Крус получава заповед да арестува един злосторник, търсен от правосъдието за две убийства. Бил дезертьор от южните гранични войски на полковник Бенито Мачадо. По време на пиянство убил някакъв негър в публичен дом, при друго — селянин от околия Рохас. В съобщението се добавяло, че престъпникът е родом от Лагуна Колорада, местността, където преди четирийсет години се бяха събрали монтонеросите, за да ги сполетят след това само нещастия и гибел, а труповете им да станат храна на птиците и кучетата. От тази местност бе и Мануел Меса, екзекутиран на площад „Виктория“ под барабанен бой, който заглушавал гневните му вопли. От там бе и неизвестният мъж, оставил семето си у майката на Крус, а после загинал в един ров с разсечен от сабя череп. Крус бе забравил наименованието на това място, а сега си го припомни с лека и необяснима тревога…
Престъпникът, яхнал коня си, изплете дълъг лабиринт от ходове, докато войниците го преследваха; все пак през нощта на 12 юли бе обкръжен. Скри се в една тръстикова савана. Тъмнината бе почти непрогледна. Крус и хората му слязоха от конете и предпазливо настъпиха към гъстака, в чиято тръпнеща глъбина дебнеше или спеше скритият мъж. Чу се крясък на чаха и на Тадео Исидоро Крус му се стори, че вече е изживявал този миг. Престъпникът излезе от скривалището си, за да се сражава в открит бой. Крус го съзря — мъжът имаше ужасяващ вид, лицето му се губеше сред буйни дълги коси и сива брада.
Съвсем очевидно е кое не ми позволява да опиша подробно битката. Достатъчно е да припомня, че беглецът ранява тежко или убива неколцина от хората на Крус. А Крус, сражавайки се в тъмнината (докато тялото му се сражава в тъмнината), започва да разбира. Осъзнава, че съдбата на един човек не е по-добра от съдбата на другите, но всеки трябва да се подчини на онова, което носи в себе си. Осъзнава, че нашивките и униформата вече му пречат. Осъзнава, че собствената му дълбока същност е на вълк, а не на опитомено куче; осъзнава, че другият — това е самият той. В необятната равнина се разсъмва. Крус хвърля на земята фуражката си, изкрещява, че няма да допусне престъплението да бъде убит един храбър мъж, и започва да се бие срещу войниците, на страната на беглеца Мартин Фиеро.